— Направи го заради мен, Джуд — прикани друг път.
Ала той не можеше, не можеше да намери езика, за да говори дори с нея за това. А и не искаше да изживява наново онези години. Искаше да ги забрави, да се преструва, че принадлежат на друг.
През юни Ана вече бе толкова омаломощена, че не можеше да седи. Година и два месеца след първата им среща на легло вече беше тя, а той седеше до нея. Лесли беше дневна смяна в болницата и често в къщата оставаха само двамата.
— Чуй ме — каза тя. От лекарствата гърлото ѝ беше пресъхнало и докато говореше, Ана се въсеше. Той се пресегна към каната с вода, Ана обаче му махна припряно с ръка. — Преди да тръгнеш, Лесли ще те заведе да купите всичко необходимо, направила съм списък. — Той понечи да възрази, но Ана го спря. — Недей да спориш, Джуд. Нямам сили. — Ана преглътна. Той зачака. — В колежа ще се справиш страхотно — рече му. После затвори очи. — Другите деца ще те питат за детството ти, замислял ли си се?
— Общо взето, да — отвърна той.
За друго не мислеше.
— Хм — изсумтя Ана. И тя не му повярва. — Какво ще им кажеш?
После отвори очи и го погледна.
— Не знам — призна си той.
— А, да — рече Ана. Известно време мълчаха. — Джуд — подхвана пак тя, сетне млъкна. — Все ще измислиш как да обясниш какво ти се е случило. Ще ти се наложи, ако изобщо искаш да се сближиш с някого. Но животът ти — каквото и да си мислиш, нямаш причини да се срамуваш от нищо, ти не носиш никаква вина. Ще го запомниш ли?
Това бе всичко, което си казаха не само за предишната година, но и за годините преди това.
— Да — отвърна той.
Ана го изгледа.
— Обещай ми.
— Обещавам.
Но дори тогава не можеше да ѝ повярва. Тя въздъхна.
— Трябваше да те накарам да говориш повече — рече Ана.
Това бе последното, което му каза. Почина след половин месец — на трети юли. Опелото беше след седмица. Той вече се бе хванал за през лятото на работа в местната сладкарница, където седеше отзад в стаята и ръсеше сладките с фондан, а в дните след погребението се задържаше досред нощ на работа и покриваше паста след паста с розова като карамфил глазура, само и само да не мисли за Ана.
В края на юли Дъгласови заминаха: господин Дъглас си беше намерил нова работа в Сан Хосе, щяха да вземат със себе си и Агнес, а Роузи щеше да отиде в друго приемно семейство. Той ги харесваше, но когато му казаха да ги държи в течение, беше наясно, че няма да го прави — искаше отчаяно да избяга от досегашния си живот, искаше да е човек, когото не познава никой и който не познава никого.
Пратиха го по спешност във временен приют. В щата го наричаха точно така: временен. Той заяви, че е достатъчно голям, за да го оставят да се оправя сам (въобразяваше си — в разрез с всякаква логика, — че ще го пуснат да спи отзад в сладкарницата), че така и така след по-малко от два месеца ще замине, ще напусне веднъж завинаги системата, но никой не искаше и да чуе. Приютът всъщност не служеше за друго, освен за спане и представляваше пренаселен сив кошер, обитаван от други деца, които — заради онова, което бяха направили, заради онова, което им бяха направили на тях, или просто заради възрастта им — държавата все не можеше да намери къде да подслони.
Когато дойде време да замине, му отпуснаха малко пари, за да си купи каквото му трябва за колежа. Нямаше как да отрече, че някак смътно се гордееха с него, може и да не бе стоял дълго тук, но все пак отиваше да учи в колеж, и то какъв — оттук нататък щяха да го сочат като един от успехите си. Лесли го закара в един армейски магазин. Докато подбираше каквото според него щеше да му трябва: два пуловера, три тениски с дълъг ръкав, панталон, сиво одеяло като завивката със сплъстен пълнеж, която като бълвоч се бе надигнала от канапето в общата стая на приюта, се питаше дали наистина взима каквото е нужно, каквото е щяло да бъде в списъка на Ана. Все му се струваше, че в онзи списък има още нещо, нещо изключително важно, което според Ана ще му трябва и за което той така и нямаше да научи. Вечер тъгуваше за този списък — понякога по-силно, отколкото за Ана, представяше си наум странните букви — ту малки, ту големи, в една дума, автоматичния молив, с който винаги пишеше, жълтите тефтери, които ѝ бяха останали от годините в адвокатската кантора и в които тя си водеше записки. Понякога буквите се втвърдяваха на думи и в живота, който сънуваше, той усещаше как тържествува: ами да — казваше си, ама разбира се! Разбира се, че ми трябва точно това! Разбира се, че Ана се е сетила! На сутринта обаче никога не помнеше какви точно са били тези неща. И в онези мигове той съжаляваше опърничаво, че изобщо я е срещнал: по-добре изобщо да не я е познавал, отколкото да я е срещнал и почти веднага да я е изгубил.