Дадоха му автобусен билет за на север, Лесли дойде да го изпрати на автогарата. Той си беше събрал нещата в двоен черен плик за отпадъци, който бе сложил в раницата, купена от армейския магазин: всичко, което притежаваше, прибрано в един вързоп. Вече в автобуса се загледа през прозореца, без да мисли за нищо. Надяваше се гърбът му да не го подведе по време на пътуването и това не се случи.
Беше първият, пристигнал в стаята, и когато дойде и второто момче — Малкълм — заедно с родителите си, с куфари, книги, тонколони, телевизор, телефони, компютър, хладилник и цяла флотилия какви ли не електронни джаджи, той усети за пръв път страх, от който му се повдигна, после и гняв, насочен, колкото и да бе странно, срещу Ана. Как изобщо тя му бе втълпила, че може да е готов за такова нещо? За какъв щеше да се представи? Защо тя нито веднъж не му бе споменала колко е беден, колко е грозен, защо не му беше казала, че животът му не е нищо повече от нацапано окървавено парче плат? Защо бе допуснала той да повярва, че има място тук?
С месеците усещането се попритъпи, но така и не изчезна, живееше върху него като тънък слой плесен. Но след като той посвикна с мисълта, друга мисъл започна да го терзае все повече: той започна да проумява, че Ана е първият и последният човек, на когото никога не се е налагало да обяснява нищо. Ана знаеше, че той носи живота си отгоре върху кожата си, че биографията му е написана върху плътта и костите му. Никога не го питаше защо и в най-задушното време не носи къс ръкав, защо не обича да го докосват и най-вече защо го болят краката и гърбът: тя вече знаеше. С нея той изобщо не усещаше постоянната тревога, постоянната бдителност, която сякаш бе осъден да чувства с всеки друг — да е вечно нащрек, го изтощаваше, но накрая просто се превърна в част от живота му, в навик като изправената осанка. Веднъж Ана се бе пресегнала (както се досети той след време), за да го прегърне, но той по инерция бе вдигнал ръце над главата си, за да се предпази, и макар тя все пак да го прегърна, той не се почувства глупав и истеричен.
— Колко съм глупава, Джуд — беше казала. — Извинявай. Оттук нататък никакви внезапни движения, обещавам.
Но сега нея вече я нямаше и не го познаваше никой. Досието му беше засекретено. Първата Коледа Лесли му беше изпратила картичка, адресирана до него чрез студентския отдел, и той я държа дни наред като последна връзка с Ана, а накрая я изхвърли. Така и не отговори, така и не чу повече нищо от Лесли. Сега живееше нов живот. И бе решен да не го съсипва сам.
Въпреки това понякога се връщаше към последните им разговори, повтаряше ги на глас. Правеше го нощем, когато съквартирантите му — в различни конфигурации в зависимост от това кой беше в стаята — спяха по горните и съседните легла.
— Не допускай мълчанието да ти става навик — беше го предупредила тя малко преди да умре. И: — Няма нищо лошо в това да си гневен, Джуд, не е задължително да го криеш.
Открай време той си мислеше, че Ана греши за него, че не е такъв, за какъвто го смята.
— На теб, момчето ми, ти е писано да станеш велик — беше му казала веднъж и на него му се искаше да ѝ повярва, макар и да не можеше.
Но тя бе права за едно: наистина ставаше все по-трудно и трудно. Наистина той винеше себе си. И макар всеки ден да се опитваше да си припомня какво ѝ е обещал, от ден на ден това обещание ставаше все по-далечно, докато не се превърна в спомен, както и самата Ана, любима героиня от книга, която е чел преди много време.
— На този свят има два вида хора — казваше съдията Съливан. — Онези, които са склонни да вярват, и онези, които не са. В моята съдебна зала ние ценим вярата. Вярата във всичко.
Оповестяваше го често и след като го оповестеше, се изправяше с пъшкане — беше много дебел, — после излизаше с тежка стъпка. Това обикновено се случваше в края на деня — най-малкото на неговия, — когато той напускаше кабинета си и идваше да поговори със стажантите: сядаше на ръба на някое от бюрата и четеше доста мъгляви лекции, прекъсвани от паузи, сякаш стажантите бяха не юристи, а пристави, които записват всяка дума. Не си записваше обаче никой, дори Кериган, истински вярващ, най-консервативният от тях тримата.
След като съдията си тръгнеше, той се усмихваше на Томас в другия край на помещението, който поглеждаше нагоре безпомощно така, сякаш се извиняваше. Томас също бе консерватор, само че „мислещ консерватор“, както обичаше да му напомня, „и дори това, че се налага да го уточнявам, си е позор“.