Двамата с Томас бяха започнали като стажанти при съдията една и съща година и когато през пролетта на втори курс с предложение при него дойде човек от неофициалната наборна комисия на съдията — всъщност преподавателят му по бизнес организации, стар приятел на Съливан, — Харолд го насърчи да кандидатства. Съливан се славеше сред колегите си в окръжния съд с това, че взимаше само по един стажант с политически възгледи, които се различават от неговите — колкото по-яростно, толкова по-добре. (Последният му стажант либерал после се беше хванал на работа в Движението за независимост на Хаваите, борещо се за отделянето на островите от Съединените щати, служебно назначение, хвърлило съдията в пристъп на апоплектично самодоволство.)
— Съливан ме мрази — беше му казал тогава Харолд, личеше, че се радва. — Ще те вземе колкото да ми направи напук. — Той се усмихна, толкова приятна му се стори тази мисъл. — И защото си най-блестящият студент, когото някога съм имал — добави.
При този комплимент той погледна в земята: похвалите на Харолд достигаха до него от други хора и рядко звучаха направо.
— Не съм сигурен, че съм чак такъв либерал — беше възразил.
Със сигурност не бе достатъчно либерално настроен за Харолд, често спореха за разни неща и сред тях за начина, по който той тълкуваше закона и го прилагаше в живота.
Харолд изсумтя.
— Достатъчно либерал си, слушай какво ти казвам — натърти той.
Но когато на следващата година отиде на събеседването във Вашингтон, Съливан говори с него за право — и за политическа философия — далеч не така разпалено и подробно, както той беше очаквал.
— Чувал съм, че пеете — заяви вместо това Съливан след едночасов разговор за дисциплините, които той е учил (съдията беше завършил същия Юридически факултет), за работата му като редактор в правния бюлетин (същата, каквато бе вършил навремето и съдията) и за мнението му за някои неотдавнашни съдебни дела.
— Да, пея — отвърна той, недоумяваше откъде ли съдията е научил.
Да пее, му носеше утеха, но рядко го правеше пред други. Дали някой не го е чул, докато е пял в кабинета на Харолд? Случваше се да пее и в библиотеката на Юридическия факултет късно вечер, докато редеше книгите по лавиците и в помещението бе тихо и спокойно като в църква — дали някой не го беше чул там?
— Изпейте ми нещо — подкани съдията.
— Какво бихте искали да чуете, уважаеми господине? — попита той.
При обичайни обстоятелства щеше да се притесни много повече, но бе чул, че съдията ще го накара да изпълни нещо (легендата гласеше, че вече е карал един кандидат да му прави фокуси), а Съливан беше известен като поклонник на операта.
Съдията долепи дебели пръсти до дебелите си устни и се замисли. — Хмм — рече. — Изпейте ми нещо, което да ми каже нещо за вас. Той се позамисли и запя. Изненада се какво е избрал — Малер, „lch bin der Welt abhanden gekommen“, — защото всъщност не харесваше чак толкова Малер и защото lied39 — бавна, скръбна и сложна, не като за тенор — бе трудна за изпълнение. Но харесваше самото стихотворение, отхвърлено от преподавателя му по вокал в колежа като „второразреден романтизъм“, и смяташе, че то е пострадало несправедливо от лошия превод. Първият стих обикновено се тълкуваше като „изгубен съм за света“, а той го четеше като „изгубих се за света“, което според него не съдържаше чак такова самосъжаление, не бе толкова мелодраматично и бе по-сдържано, издаваше по-голямо объркване. „Изгубих се за света, / където толкова време пропилях.“ В Lied се разказваше за живота на един художник, а той определено не беше художник. Но почти инстинктивно разбираше идеята за загубата, за това да се залуташ за света, да изчезнеш и да се озовеш на друго място, където намираш и убежище, и сигурност, за двойствения копнеж и за бягство, и за откритие. „За мен не значи нищо / и за мъртъв да ме мисли светът, / каквото и да кажа, не ще го оборя, / понеже не съм вече от него.“
След като изпя песента, отвори очи — съдията ръкопляскаше и се смееше.
— Браво — каза той. — Браво! Но мисля, че сте си сбъркали професията. — Той се засмя още веднъж. — Къде сте се научили да пеете така?
— При монасите, уважаеми господине — отвърна той.
— А, католик ли сте, момчето ми? — попита съдията, като намести телесата си на креслото, явно очакваше да му стане приятно.
— Бях възпитан като католик — подхвана той.
— Но не сте, така ли? — свъси се съдията.
— Не съм — каза той.