Години наред бе работил върху това в гласа му да не звучи извинение, когато го изрича.
Съливан изсумтя напосоки.
— Е, каквото и да са ви дали, все е някаква защита срещу онова, с което Харолд Стайн ви пълни от няколко години главата — рече съдията. Погледна автобиографията му. — Негов научен асистент ли сте?
— Да — потвърди той. — Вече над две години.
— Да пропилееш такъв светъл ум — оповести Съливан (не стана ясно кого имаше предвид, дали него, или Харолд). — Благодаря ви, че дойдохте, ще държим връзка. Благодаря и за lied, отдавна не съм слушал такъв красив тенор. Сигурен ли сте, че това е вашата професия?
При тези думи Съливан се усмихна, последния път, когато той щеше да види Съливан да се усмихва с такава наслада, толкова искрено.
След като се прибра в Кеймбридж, той разказа на Харолд за срещата („Пял си?“ — попита го Харолд така, сякаш току-що му е казал, че е летял), но и сподели как е сигурен, че няма да получи мястото. След една година Съливан се обади: взимал го. Той беше изненадан, а Харолд — не.
— Казвах ли ти аз — рече.
На другия ден той отиде както обикновено в кабинета на Харолд, но Харолд бе облечен като за излизане.
— Днес отменяме обичайните дела — оповести. — Искам да свършиш нещо.
Беше необичайно, но Харолд си беше особняк. На тротоара му подаде ключовете.
— Искаш ли да шофираш ти?
— Разбира се — потвърди той и седна на шофьорското място.
Това бе автомобилът, на който само преди година се беше научил да шофира, докато Харолд седеше до него, много по-търпелив извън учебната зала, отколкото в нея.
— Браво на теб — беше го похвалил. — Поотпусни още малко хватката… браво. Браво, Джуд, браво.
Харолд трябвало да прибере няколко ризи, които бил дал да преправят, и те отидоха с колата при малкия скъп магазин за мъжко облекло в края на площада, където Уилем беше работил последния курс в колежа.
— Идвай с мен — нареди му Харолд. — Трябва да ми помогнеш да ги пренесем.
— Господи, Харолд, колко ризи си купил? — попита той.
Харолд не си променяше гардероба, който се състоеше от сини ризи, бели ризи, кафяви кадифени панталони (през зимата), памучни панталони (през пролетта и лятото) и пуловери в различни оттенъци на зеленото и синьото.
— Я тихо — рече Харолд.
Вътре отиде да търси продавача, а той зачака, като прокарваше пръсти по изложените вратовръзки, преметнати една върху друга и лъскави като пасти. Малкълм му беше дал два от старите си памучни костюми, които той бе занесъл да преправят и бе носил по време на двата летни стажа, но за събеседването при Съливан се наложи да вземе назаем костюма на съквартиранта си и през цялото време внимаваше да се движи по-предпазливо, понеже усещаше, че му е възголям, и вълната е от най-качествените.
После чу как Харолд казва:
— Ето го.
Когато се обърна, Харолд стоеше пред него заедно с дребен мъж, преметнал като змия на врата си шивашкия сантиметър.
— Трябват му два костюма, тъмносив и морскосин, ще му вземем и дузина ризи, няколко пуловера, вратовръзки, чорапи, обувки, няма си нищо. — Кимна му и рече вече на него: — Това тук е Марко. Връщам се до два-три часа.
— Чакай — спря го той. — Харолд. Какво правиш?
— Джуд — отвърна Харолд, — трябват ти дрехи. Едва ли съм пръв спец на този фронт, но не можеш да се появиш в този вид при Съливан.
Той се смути: от дрехите си, от това колко неуместно изглежда, от щедростта на Харолд.
— Знам — рече му. — Но не мога да го приема, Харолд.
Понечи да продължи, Харолд обаче застана между него и Марко и го обърна на другата страна.
— Джуд — подхвана, — приеми го. Заслужил си го. И не само това, нуждаеш се от него. Няма да допусна да ме позориш пред Съливан. Пък и вече съм платил, няма да ми върнат парите. Нали, Марко? — провикна се иззад гърба му.
— Да — потвърди тутакси Марко.
— О, я стига, Джуд — каза Харолд, забелязал, че той пак се кани да каже нещо. — Трябва да тръгвам.
И излезе, без да се обръща.
Така той се озова пред тройното огледало и загледа в отражението как Марко прави нещо при глезените му, но когато Марко се пресегна нагоре, за да премери вътрешния шев, той трепна неволно.
— Стой, стой — рече Марко, сякаш е припрян кон, и го потупа по бедрото, пак сякаш е кон, а той за малко почти да го изрита, когато се зае с мерките и на другия крак. — Ей! Имам карфици в устата.
— Извинявайте — рече той и застана неподвижно.
Щом Марко приключи, той се погледна в новия костюм: каква анонимност, каква броня. И да го докоснеха случайно по гърба, той носеше по себе си достатъчно пластове, нямаше да усетят грапавите белези отдолу. Всичко бе покрито, всичко бе потулено. Ако той стоеше неподвижно, можеше да е всеки, можеше да е невидим, незабележим.