Харолд въздъхна мелодраматично, грабна от бюрото си речника, отвори го рязко и се зачете за миг.
— Така, значи — рече, след като го метна обратно върху купчината книжа, които климнаха към ръба на плота. — Третото значение. Но аз имах предвид първото: баластът, каквото е останало от политическото минало. Доволен ли си сега?
— Да — отговори той, като се постара да не се усмихва.
Започна да работи за Харолд следобед и вечер в понеделник, сряда и петък, когато учебната програма бе най-ненатоварена — във вторник и четвъртък имаше следобедни семинари в Масачузетския технологичен институт, където бе записал магистърска степен, вечерно време работеше в библиотеката на Юридическия факултет, ходеше там и сутрин в събота, а следобед се трудеше в една сладкарница на име „Батър“ недалеч от Медицинския колеж — докарваше си в нея по някой долар още от първите курсове и изпълняваше специални поръчки: украсяваше пасти и правеше стотици захарни цветчета за торти, експериментираше с различни рецепти, една от които за торта с десет вида ядки, която се превърна в хита на сладкарницата. Работеше в „Батър“ и в неделя и един ден собственичката Алисън, която му поверяваше много от по-сложните сладкиши, му връчи поръчка за три дузини курабии, украсени така, че да приличат на най-различни бактерии.
— Помислих си, че само ти ще се справиш — рече му. — Жената на клиента е микробиолог и той иска да изненада цялата лаборатория.
— Ще се постарая — обеща той и взе от нея листа с поръчката, на който забеляза името на клиента: Харолд Стайн.
И се зае да проучва, поразпита Си Ем и Януш и направи курабии във вид на чехълчета, на боздугани, на краставици — използваше различна на цвят глазура, за да нарисува цитоплазмата, мембраната на плазмата и рибозомите, а камшичетата изработи от филизи на сладник. Написа цял списък с указания кое какво е, сгъна го и го пъхна в кутията, а после я затвори и я пристегна с канап, по онова време още не познаваше достатъчно добре Харолд, ала му беше приятно да приготви нещо за него, да го впечатли, пък било то и анонимно. Приятно му беше и да гадае по какъв повод са курабиите: в чест на публикация? За годишнина? Или Харолд Стайн просто обичаше жена си? Дали не беше от хората, които носят в лабораторията на жена си сладки ей така, без повод? Той подозираше, че да.
На другата седмица Харолд му разказа какви изумителни курабии е взел от „Батър“. Въодушевлението му, само допреди няколко часа насочено в университетската зала към еднообразния търговски кодекс, бе намерило в сладките нов обект. Той седеше и си хапеше отвътре бузата, само и само да не се усмихне, докато слушаше как Харолд му разказва колко гениални са били курабиите и как в лабораторията на Джулия направо са онемели при вида на подробностите и на сходството, така че за кратко Харолд се е превърнал във всеобщ кумир.
— Между другото, това не е никак лесно с тези хора, дълбоко в себе си мислят за малоумник всеки, който се е захванал с хуманитарни науки.
— Както го описвате, тези курабии наистина са правени от маниак — отбеляза той.
Не беше споменавал на Харолд, че работи в „Батър“, не смяташе и да го прави.
— В такъв случай бих искал да се запозная с този маниак — отвърна Харолд. — Освен това бяха много вкусни.
— Ммм — рече той и се замисли какво да пита Харолд, само и само да го спре да говори за курабиите.
Харолд имаше, разбира се, и други научни асистенти — двама второкурсници и един третокурсник, които той познаваше само по лице, — но програмата им беше такава, че никога не се засичаха. Понякога общуваха помежду си с бележки или имейли, с които обясняваха докъде са стигнали с проучването, така че следващият да продължи нататък. Но през втория семестър на първи курс Харолд възложи само на него да работи по Петата поправка.
— Бива си я — рече. — Невероятно секси.
Двамата асистенти второкурсници получиха Деветата поправка, а третокурсникът — Десетата, и макар да знаеше, че е смешно, той ликуваше, сякаш е получил привилегия, каквато другите нямат.
Първата покана на вечеря у Харолд дойде внезапно в края на един студен и мрачен мартенски следобед.
— Сигурен ли сте? — попита той плахо.
Харолд го погледна с любопитство.
— Разбира се — отвърна. — Време е за вечеря. Трябва да се яде, нали?
Харолд живееше в триетажна къща в Кеймбридж, точно до университетското градче.
— Не знаех, че живеете тук — отбеляза той, докато Харолд спираше пред къщата. — Това е една от любимите ми улици. Навремето минавах по нея всеки ден, за по-пряко до другия край на университетското градче.