Джей Би не си падаше по самоанализите, но онази неделя, докато отиваше с влака у майка си, не се сдържа и усети как поздравява сам себе си и изпита нещо като признателност за живота и семейството, които има.
Баща му, който бе емигрирал от Хаити в Ню Йорк, беше починал, когато Джей Би беше на три години, и макар да се блазнеше от мисълта, че помни лицето му — добро и мило, с тънки мустачки и бузи, издуващи се като сливи, когато баща му се усмихваше, — не бе съвсем сигурен дали наистина го помни, или просто е израсъл със снимката на баща си върху нощното шкафче на майка си, която постоянно е гледал. И все пак това бе единствената тъга в детството му, пък и тя беше по-скоро заучена: Джей Би растеше без баща и знаеше, че децата без бащи скърбят заради тази липса в живота си. Самият той обаче никога не беше тъгувал. След смъртта на баща му майка му, също потомка на хаитяни, но вече второ поколение американка, защити докторат по педагогика, като междувременно преподаваше в държавното училище до тях, което тя прецени като недостойно за Джей Би. По времето, когато той учеше със стипендия в гимназия — скъпо частно училище на около час път от дома им в Бруклин, майка му вече беше директорка на друго училище със специална програма в Манхатън и по съвместителство преподаваше в Бруклинския колеж. В „Ню Йорк Таймс“ ѝ посветиха статия, където разказаха за новаторския ѝ подход в преподаването, и макар пред приятелите си да се правеше, че му е безразлично, Джей Би се гордееше с нея.
Докато той растеше, майка му вечно беше заета, но Джей Би никога не се бе чувствал пренебрегнат, никога не бе смятал, че тя обича учениците повече от него. Баба му си стоеше вкъщи и му готвеше каквото поиска, пееше му на френски и буквално всеки ден му повтаряше, че е съкровище, гений, най-важният мъж в живота ѝ. Освен това лелите му, сестрата на майка му, следователка в Манхатън, и приятелката ѝ, фармацевтка, също второ поколение американка (макар да беше от Пуерто Рико, а не от Хаити), нямаха деца и го смятаха за свой син. Сестрата на майка му беше запалена по спорта и го научи да хваща и да мята топка (нещо, от което дори тогава той почти не се вълнуваше, но което, както се оказа по-късно, бе полезно в общуването умение), приятелката ѝ пък се интересуваше от изкуство — сред най-ранните му спомени бе как са ходили в Музея за съвременно изкуство, как той е разглеждал прехласнат „Едно: номер 31, 1950“ и почти не е слушал обясненията на леля си за Полък и за платното.
В гимназията, където не е зле да прибегнеш до известна доза ревизионизъм, за да се откроиш и най-вече да поставиш намясто богатите си бели съученици, Джей Би поразкраси истината за живота си: превърна се в най-обикновено чернокожо момче без баща и с майка, изучила се, след като се е родил (пропускаше да спомене, че е завършила висше, а не, както решаваха всички, средно образование), а също с леля, която обикаля из улиците (и за нея предполагаха, че като проститутка, и не като полицайка). Любимата му семейна снимка беше правена от най-добрия му приятел в гимназията, момче на име Даниъл, на което бе разкрил истината точно преди да му разреши да им направи семейния портрет. Даниъл работеше върху серия семейни фотографии с името „Периферията“ и се наложи, преди да пусне приятеля си у тях, Джей Би да поправи набързо представата му за лелята като уличница и майка му като почти неграмотна. Даниъл бе зяпнал и от устата му не бе излязъл и звук, точно тогава обаче майката на Джей Би дойде на вратата и им каза да влизат, за да не премръзнат, и Даниъл се бе подчинил.
Все така смаян, ги бе сложил да седнат във всекидневната. Бабата на Джей Би Ивет се разположи на любимия си стол с висока облегалка и около нея от едната страна застанаха леля му Кристин и приятелката ѝ Силвия, а от другата — Джей Би и майка му. После обаче, точно преди Даниъл да щракне снимката, Ивет настоя Джей Би да седнел на нейното място.
— Той е кралят в къщата — обясни на Даниъл, когато дъщерите ѝ започнаха да негодуват. — Жан-Батист! Сядай!
Той се подчини. На снимката стиска здраво страничните облегалки с възпълните си ръце (още тогава бе възпълен), а жените от двете страни го гледат с грейнали очи. Самият той се е вторачил право във фотоапарата и се е усмихнал широко, както седи на стола, където би трябвало да е баба му.
Вярата им в него, в това, че в крайна сметка ще надделее, си остана непоклатима — чак да те побият тръпки. Бяха убедени — въпреки че собственото му убеждение бе подлагано на изпитания толкова често, че накрая Джей Би вече се затрудняваше да го подклажда сам, — че някой ден ще стане велик художник, че платната му ще висят по големите музеи и онези, които още не са му дали път, не са оценили по достойнство неговата дарба. Понякога Джей Би им вярваше и се оставяше да го крепи тази тяхна убеденост. Друг път се съмняваше: мнението им се разминаваше напълно с мнението на всички останали и той се питаше дали те не са прекалено снизходителни или просто луди. Или може би нямаха вкус. Как беше възможно мнението на четири жени да се различава коренно от мнението на другите? Със сигурност бе малко вероятно те да са прави, а останалите — не.