— Всички правят така — отвърна Харолд. — Когато купих къщата точно преди да се разведа, наоколо живееха студенти преди дипломиране, всички щори се разпадаха. Миризмата на трева беше толкова силна, че човек се надрусваше само като минава с кола оттук.
Прехвърчаше сняг, съвсем лек, но той се зарадва, че пред вратата има само две стъпала, можеше да не се притеснява, че ще се подхлъзне или ще опре до помощта на Харолд. Вътре миришеше на масло, на пипер и скорбяла: спагети, помисли си той. Харолд си пусна куфарчето на пода и го разведе набързо.
— Всекидневната, кабинетът зад нея, кухнята и трапезарията вляво.
Той се запозна и с Джулия, беше висока колкото Харолд, с къса кестенява коса и на мига му стана симпатична.
— Джуд! — каза тя. — Най-после! Толкова съм слушала за теб, много съм щастлива, че най-после се запознахме.
На него му се стори, че е искрена.
Докато вечеряха, си приказваха. Джулия била израсла в академично семейство в Оксфорд и живеела в Щатите, откакто била дошла да прави докторат в Станфордския университет, двамата с Харолд се запознали чрез общ приятел преди пет години. Лабораторията ѝ изследвала нов вирус — разновидност на H5N141, явно се опитвали да проследят генетичния му код.
— Едно от нещата, с които се занимава микробиологията, е да проучи възможността тези геноми да се използват за оръжие, нали? — попита той и по-скоро усети, отколкото видя как Харолд се извръща към него.
— Да, точно така — потвърди Джулия и докато му обясняваше полемиката около работата — нейната и на колегите ѝ, той стрелна с очи Харолд, който го наблюдаваше и вдигна към него вежда, нещо, което той не успя да разтълкува.
После обаче разговорът се измести, едва ли не видимо започна да се отдалечава все повече от лабораторията на Джулия и неумолимо да се насочва към него: той забеляза колко изкусно може Харолд да направлява разговора, стига да поиска, колко умело го реди и пренарежда, сякаш е вода и той я пуска по цял низ от улеи и жлебове, за да предотврати възможността тя да се изплъзне, преди да е достигнала неминуемия край.
— И така, Джуд — попита Джулия, — къде си израсъл?
— В Южна Дакота и Монтана, главно там — отвърна той и усети как зверчето вътре в него се надига, надушило опасността, от която няма как да избяга.
— Значи родителите ти имат ранчо? — попита Харолд.
С годините той се бе научил да очаква въпросите именно в този ред, беше се научил и как да ги отклонява.
— Не, нямат — отговори, — но очевидно мнозина имат. Там е красиво, вие посещавали ли сте Запада?
Обикновено това стигаше, но не и при Харолд.
— Ха! — рече той. — Какво ловко измъкване. — Погледна го изпитателно и накрая той извърна очи към чинията си. — Предполагам, това е начин да ни кажеш, че няма да споделиш с нас какво работят.
— О, Харолд, остави го на мира — намеси се Джулия, той обаче чувстваше, че Харолд го наблюдава напрегнато, и изпита облекчение, когато вечерята свърши.
След онази първа вечер у Харолд отношенията им се заздравиха, но и станаха по-сложни. Той долавяше, че е пробудил любопитството на Харолд, което си представяше като ококорено куче с блеснали очи — като териер, неуморен и устремен, — и не бе сигурен, че това е за добро. Искаше да опознае по-хубаво Харолд, но по време на вечерята му беше напомнено, че този процес — да опознаеш някого — винаги е изпълнен с повече предизвикателства, отколкото му се струва. Все забравяше, все трябваше да му се напомня. Често му се искаше целият този етап: разкриването на много лични неща, опознаването на миналото, да бъде отхвърлен набързо и той просто да бъде телепортиран на следващия етап, когато отношенията са нещо меко, податливо и уютно, и двете страни разбират докъде могат да се простират.
Други сигурно щяха да направят още един-два опита да го поразпитат и после щяха да го оставят на мира: приятелите му, колегите, останалите преподаватели, го бяха оставили, но Харолд не се отказваше лесно. С Харолд не работеше дори обичайната му стратегия — да казва на събеседниците си, че иска да чуе за техния живот, а не да обсъждат неговия, тактика не само успешна, но и с преимуществото да отговаря на истината. Той не знаеше никога къде ще скочи след миг Харолд, но всеки път беше неподготвен и колкото повече време прекарваха заедно, толкова повече се притесняваше той.
Случваше се да седят в кабинета на Харолд и да обсъждат нещо — например че делото за дискриминация, заведено от Университета на Вирджиния, отива във Върховния съд — и Харолд да попита: