— Какъв е твоят етнически произход, Джуд?
— Смесен — отговаряше той и после се опитваше да смени темата, пък било и като изпусне купчина книги, за да отклони вниманието.
Понякога обаче въпросите бяха извън контекста, съвсем произволни и тях нямаше как да предвиди, понеже идваха като гръм от ясно небе.
Една вечер се бяха заседели с Харолд в кабинета, за да поработят, и Харолд поръча вечеря. За десерт бе взел сладки и брауни и побутна към него хартиения плик.
— Не, благодаря — отказа той.
— Наистина ли? — вдигна вежди Харолд. — Синът ми ги обичаше. Опитвахме се да му ги правим вкъщи, ама все обърквахме рецептата. — Той разчупи на две един от сладкишите. — На теб родителите правеха ли ти, когато беше малък?
Задаваше тези въпроси уж нехайно, което бе за него направо непоносимо.
— Не — отговори той и се престори, че преглежда бележките, които си водеше.
Заслуша как Харолд дъвче — беше убеден, че той умува дали да спре, или да продължи с разпита.
— Често ли се виждате с родителите ти? — попита ни в клин, ни в ръкав Харолд друга вечер.
— Те са покойници — отговори той, без да вдига очи от страницата.
— Моите съболезнования, Джуд — каза след известно мълчание Харолд и гласът му бе толкова искрен, че той вдигна очи. — Моите също починаха. Сравнително скоро. Е, аз съм много по-възрастен от теб.
— Моите съболезнования, Харолд. — И после започна да налучква: — Беше ли близък с тях?
— Да — потвърди Харолд. — Много. А ти?
Той поклати глава.
— Не, всъщност не.
Харолд замълча.
— Но се обзалагам, че са се гордеели с теб — каза накрая.
Попиташе ли го Харолд нещо такова, той усещаше как изтръпва, сякаш замръзва отвътре и органите и нервите му са защитени от заскрежен калъф. В онзи миг обаче му се струваше, че ще се прекърши, че ако каже нещо, ледът ще се пръсне на парчета, ще се нацепи и напука. Затова изчака, докато бе сигурен, че гласът му ще прозвучи нормално, и чак тогава попита Харолд дали сега да потърси останалите статии, или да го направи на сутринта. Не погледна обаче Харолд и го каза на бележника.
Харолд изчака доста, докато отговори:
— Утре — каза тихо, а той кимна и се зае да си събира нещата, за да се прибере — усети как Харолд го изпраща с поглед, докато върви с олюляване към вратата.
Харолд се интересуваше как е бил отгледан, много ли братя и сестри има, кои са приятелите му и какво прави с тях: беше ненаситен за информация. Ако не друго, той поне можеше да отговори на последния въпрос и му разказа за приятелите си, как са се запознали и къде са сега: Малкълм правеше магистратура в Колумбийския университет, Джей Би и Уилем — в Йейлския. Харесваше му да отговаря на въпросите на Харолд за приятелите му, харесваше му да разказва за тях, харесваше му да чува как Харолд се смее, докато слуша историите. Той му разказа за Си Ем и че Сантуш и Федерико водят някаква си тяхна война със студентите по инженерство от съседното общежитие на Масачузетския технологичен институт, как една сутрин той се е събудил и е видял цяла флотилия моторизирани дирижабли, ръчно изработени от презервативи, които прелитаха шумно покрай прозореца и се бяха насочили към четвъртия етаж с поклащащи се отдолу табели с надписа:
САНТУШ ХАИН И ФЕДЕРИКО ДЕ ЛУКА СА С ПИШКИ НЕВИДИМКИ.
Но започнеше ли Харолд да задава от другите въпроси, той се чувстваше смазан от тежестта, честотата и неизбежността им. А понякога обстановката се нажежаваше от въпросите, които Харолд не задаваше, и той се чувстваше потиснат, все едно Харолд ги е задал. Хората искаха да знаят толкова много, те искаха толкова много отговори. И той ги разбираше наистина — също искаше отговори, също искаше да знае всичко. Затова беше признателен на приятелите си, че са изтръгнали сравнително малко от него, че са го оставили насаме със себе си — гола безлика прерия с жълта повърхност, под която в черната пръст гъмжеше от червеи и буболечки, от натрошени кости, които малко по малко ставаха на камък.
— Наистина се интересуваш от това — тросна се веднъж на Харолд, вбесен, че го е попитал дали си има гадже, а после, щом чу тона си, спря и се извини.
По онова време се познаваха вече близо от година.
— От това? — възкликна Харолд, без да обръща внимание на извинението. — Интересувам се от теб. Не виждам нищо странно. Приятелите си говорят за такива неща.
Но колкото и притеснен да се чувстваше, той пак се връщаше при Харолд, приемаше поканите му за вечеря, въпреки че при всяка среща по някое време идваше момент, когато му се искаше да изчезне или се тревожеше, че може би е разочаровал Харолд.