— А последната теорема на Ферма? — попита Джулия.
— Какъв съвършен пример за некрасиво доказателство. Може и да е било важно тя да бъде доказана, но мнозина — например моят научен ръководител, са разочаровани от доказателството. То се разпростира върху стотици страници и се осланя на толкова много разнопосочни дялове в математиката, пък и като изпълнение е толкова измъчено, съставено от малки парченца, че макар и доказано, и до днес доста хора се опитват да го повторят по по-елегантен начин. Красивото доказателство, както и красивото съдебно решение са кратки. То съчетава само няколко различни понятия, пък били и те взети от цялата математическа вселена, и с относително кратка последователност от стъпки води до важна нова обобщена истина в математиката: иначе казано, напълно доказуем непоклатим абсолют в един конструиран свят с твърде малко непоклатими абсолюти. — Той спря, за да си поеме дъх, и внезапно си даде сметка, че говори и говори, а другите мълчат и го гледат. Усети, че се изчервява, усети и как отново го изпълва старата омраза, бликнала като мръсна вода. — Съжалявам — извини се той. — Съжалявам. Увлякох се с дърдоренето.
— Я стига! — каза Лорънс. — Джуд, мисля, че това е първият на истина смислен разговор, какъвто съм водил у Харолд вероятно от десетилетие, че и повече: благодаря ти.
Всички се засмяха отново, а Харолд се облегна на стола, изглеждаше доволен.
— Видя ли? — забеляза той как Харолд изрича само с устни през масата на Лорънс, а Лорънс кимна и той осъзна, че става дума за него, от което се почувства поласкан, но и се смути.
Нима Харолд бе говорил с приятеля си за него? Дали не го подлагаха на проверка, за която и не подозираше? Олекна му, че я е издържал, че не е изложил Харолд, олекна му и че колкото и притеснен да се чувстваше понякога, май си бе извоювал мястото в дома на Харолд и нищо чудно да го поканят отново.
От ден на ден вярваше все повече на Харолд и понякога се питаше дали не допусна отново същата грешка. Кое беше за предпочитане, да се довериш, или да бъдеш нащрек? Можеш ли да имаш истински приятели, ако дълбоко в себе си очакваш да те предадат? Струваше му се, че злоупотребява с щедростта на Харолд, с веселата му вяра в него, и понякога си мислеше, че е по-разумно да е предпазлив: ако всичко свършеше зле, щеше да вини единствено себе си. Но беше трудно да не се доверява на Харолд: Харолд го правеше трудно и по-важното, самият той си го правеше трудно — искаше да се доверява на Харолд, да се поддаде, искаше онова зверче вътре в него да се укроти, да потъне в дълбок сън и да не се събуди никога.
Късно една вечер във втори курс в Юридическия факултет беше у Харолд и тръгна да си ходи, но щом отвориха вратата, стъпалата, улицата, дърветата бяха затрупани от сняг — снежинките се носеха на фъртуна към вратата с такава скорост, че двамата отстъпиха назад.
— Ще повикам такси — каза той, та на Харолд да не му се налага да го изпраща с колата.
— Не, и дума да не става — спря го Харолд. — Ще останеш у нас.
И така, той остана в свободната стая на Харолд и Джулия на втория етаж, от спалнята им го делеше просторно остъклено помещение, което използваха за библиотека, и къс коридор.
— Ето ти една тениска — каза Харолд и му метна нещо сиво и меко — и четка за зъби. — Той я сложи на библиотеката. — В банята има чисти кърпи. Искаш ли още нещо? Вода?
— Не — каза той. — Харолд, благодаря ти.
— За нищо, Джуд. Лека нощ.
— Лека нощ.
Омотан в пухената завивка на леглото с мек матрак, известно време той остана буден — гледаше как прозорецът побелява и слушаше как водата тече шумно по тръбите, как Харолд и Джулия си шепнат тихо, как ту единият, ту другият се движи напред-назад, после настъпи тишина. В онези минути той се преструваше, че те са му родители, че се е прибрал за почивните дни от Юридическия факултет, за да се види с тях, че тази стая тук е негова и на другия ден ще стане и ще прави, каквото правят с родителите си порасналите деца.
Лятото след втори курс Харолд го покани в къщата им в Труро на Кейп Код.
— Ще ти хареса — каза. — Покани приятелите си. На тях също ще им хареса.
И така, в четвъртък преди Деня на труда, след като приключи стажът им с Малкълм, всички се натовариха на колата и тръгнаха от Ню Йорк към къщата — онези дълги почивни дни вниманието на Харолд се насочи към Джей Би, Малкълм и Уилем. Той също ги наблюдаваше, възхищаваше се как отговарят на всички провокативни въпроси на Харолд, колко щедро споделят за живота си, как разказват за себе си неща, на които се смеят и с които разсмиват и Харолд и Джулия, колко спокойни са в присъствието на Харолд и той в тяхно присъствие. Беше му страшно приятно да гледа как хора, които обича, започват също да се обичат. Къщата имаше частна алея, която се спускаше към малък частен плаж, и сутрин четиримата слизаха там и плуваха — плуваше дори той както беше с панталона, потника и старата риза от оксфорд, за която не го разпитваше никой, а после лягаше да се пече на слънцето и усещаше как мокрите дрехи изсъхват и вече не са залепнали за тялото му. Понякога Харолд идваше да ги погледа или да поплува и той. Следобед Малкълм и Джей Би се разхождаха с велосипеди из дюните, а те двамата с Уилем вървяха след тях пеш и събираха натрошени миди и отдавна празни раковини — Уилем забавяше крачка, та той да не изостава. Вечерно време, щом позахладеше, Джей Би и Малкълм рисуваха, а те с Уилем четяха. Той се чувстваше като упоен от слънцето, храната, солта и задоволството и нощем заспиваше бързо, а сутрин се будеше преди останалите, така че можеше да поседи на задната веранда и да погледа морето.