— Какво ще стане с мен? — питаше той морето. — Какво става с мен?
Ваканцията свърши, започна есенният семестър и на него не му трябваше много време да разбере, че онзи уикенд някой от приятелите му явно е казал нещо на Харолд, макар и да беше сигурен, че не го е направил Уилем, единственият, на когото бе споменавал за миналото си — но и то не беше много: три факта, кой от кой по-общи, всичките безсмислени, дори обединени, не стигаха, за да се получи начало на история. Даже първите изречения на приказка съдържаха повече подробности от онова, което той бе разказал на Уилем: „Имало едно време едно момче и едно момиче, които живеели в непроходимата студена гора заедно с баща си, дървар, и мащехата си. Дърварят обичал децата си, но бил много беден и един ден…“. Та каквото и да беше научил Харолд, то се свеждаше до предположения, стъпили само на наблюденията им, на техните теории, догадки и измислици. И все пак това бе достатъчно, та Харолд да спре с въпросите си кой е бил и откъде е дошъл.
Месеците, а сетне и годините отминаваха и между тях се зароди приятелство, в което първите петнайсет години от живота му си оставаха неизречени, неизговорени, сякаш изобщо не са се случвали, сякаш, когато е постъпил в колежа, са го извадили от кутията на производителя, завъртели са ключето на тила му и той е оживял. Знаеше, че тези бели полета в първите му години са запълнени с нещата, които Харолд си е нафантазирал, и че някои от тях са по-страшни и от онова, което му се е случило, а други са по-добри. Ала Харолд така и не отвори дума какви са предположенията му и той всъщност не искаше да знае.
Никога не бе смятал, че приятелството им е плод на обстоятелствата, но бе готов да приеме, че Харолд и Джулия го възприемаха така. Затова, когато се премести като стажант във Вашингтон, предположи, че те ще го забравят, и се постара да се подготви за загубата. Това обаче не се случи. Те му пишеха на електронната поща, обаждаха му се по телефона, а ако някой от двамата беше в града, вечеряха заедно. През лятото той и приятелите му гостуваха в Труро, а за Деня на благодарността отидоха в Кеймбридж. А когато след две години той се премести в Ню Йорк, на работа в Прокуратурата, Харолд се зарадва толкова, че чак го притесни. Двамата с Джулия дори му предложиха да живее в апартамента им в Горен Уест Сайд, ала той знаеше, че често го използват, не беше сигурен доколко сериозно е предложението и отказа.
Всяка събота Харолд му се обаждаше да го пита за работата, а той му разказваше за шефа си Маршал, заместник главния прокурор, който можеше да ти скъса нервите с това, че повтаряше наизуст решения на Върховния съд, като затваряше очи, за да си представи наум страницата, и докато говореше, гласът му ставаше глух като на робот, но Маршал никога не пропускаше и не добавяше и дума. Той винаги бе смятал, че има добра памет, но Маршал направо го изумяваше.
В някои отношения Главната прокуратура на САЩ му приличаше на дома: и тук преобладаваха мъжете, и тук постоянно витаеха изострена враждебност, онази съскаща жлъч, която се заражда от само себе си, ако в ограничено пространство се съберат група съперници, които са с равни възможности, но знаят, че ще пробият единици. (Тук обаче бяха равни в уменията, а в дома бяха равни в глада, в недоимъка.) Всичките двеста заместник-прокурори бяха завършили пет-шест юридически факултета, всички бяха сътрудничили на студентските правни списания, всички бяха участвали в учебните съдебни процеси. Той работеше в екип от четирима, които се занимаваха главно със случаи на измами с ценни книжа; всеки от четиримата притежаваше нещо — отличия, качества, — с които се надяваше да се открои: той имаше магистърска степен от Масачузетския технологичен институт (никой не ѝ обръщаше внимание, но тя поне беше рядкост) и стаж в Окръжния съд при Съливан, с когото Маршал беше приятел. Ситизън, най-близкият му приятел в службата, беше завършил право в Кеймбридж и преди да дойде в Ню Йорк, бе работил две години като адвокат в Лондон. А Роудс, третият в тяхното трио, бе учил след колежа в Аржентина с Фулбрайтова стипендия. (Четвъртият от екипа им бе един изключително мързелив тип на име Скот, който, ако се вярва на мълвата, бе получил длъжността, защото баща му играел тенис с президента.)