Обикновено стоеше в службата и ако се случеше тримата със Ситизън и Роудс да позакъснеят в работата и да си поръчат храна отвън, той си спомняше за дните в общежитието Худ. И колкото и да му беше приятно със Ситизън и Роудс, колкото и да ценеше интелигентността им, в такива мигове му домъчняваше за приятелите от общежитието, които мислеха съвсем различно от него и го подтикваха също да мисли различно. Насред един разговор със Ситизън и Роудс за логиката той най-неочаквано си спомни как в първи курс, когато е кандидатствал за семинарите по чиста математика, доктор Ли му е задал въпроса: „Защо капаците на шахтите са кръгли?“. Въпросът беше лесен, с лесен отговор, но когато той се бе прибрал в общежитието и го беше повторил пред съквартирантите си, те не знаеха какво да кажат. Накрая Джей Би бе подхванал напевно като странстващ разказвач:
— Преди много, много време по земята живеели мамути и от следите им по пръстта оставали трайни кръгли вдлъбнатини.
Всички се бяха засмели. При този спомен той се усмихна, понякога му се искаше да мисли като Джей Би, да има същата творческа жилка, да разказва така, че да радва другите, а не вечно да търси обяснения, обяснения, които, дори и да са верни, са лишени от романтика, от въображение, от остроумие.
— Време е да размахаме препоръките — му прошепваше Ситизън в случаите, когато самият главен прокурор се появяваше в помещението и всички заместник-прокурори се струпваха на грамада от сиви костюми около него — точно като пчели около мед. Тримата с Роудс се присъединяваха към вихрушката, но дори на тези сбирки той не спомена нито веднъж препоръката, която със сигурност щеше да накара не само Маршал, но и главният прокурор да се взре по-отблизо в него. След като го назначиха на тази длъжност, Харолд го беше помолил да поздрави от негово име Адам — главния прокурор, с когото се оказа, че се познавал отдавна. Той обаче отговори на Харолд, че иска да пробие сам. Това беше истина, но по-важно, той не искаше да споменава Харолд, в случай че някой ден Харолд съжали за познанството им. И не каза нищо.
Въпреки това често имаше чувството, че Харолд е там, с него. В Прокуратурата много обичаха да се връщат към следването в Юридическия факултет (и съпътстващите го дейности, да се хвалят с постиженията си) и тъй като мнозина от колегите му бяха учили в същия университет като него, доста от тях познаваха Харолд (а останалите бяха чували за него) — случваше се да ги слуша как разказват за лекциите му, които са посещавали, или как са се готвили за тях и се гордееше с Харолд, а също — макар и да знаеше, че е нелепо — гордееше се, задето го познава. Догодина щеше да излезе книгата на Харолд за Конституцията, всички колеги щяха да прочетат страницата с благодарностите — тогава щяха да видят и неговото име, познанството му с Харолд щеше да бъде разкрито и мнозина щяха да се притеснят, той щеше да види как по лицата им се изписва тревога, докато се мъчат да си спомнят какво точно са казвали в негово присъствие за Харолд. Дотогава обаче той щеше да се е доказал със собствени сили в службата, щеше да е намерил мястото си редом със Ситизън и Роудс, щеше да е изградил взаимоотношения с Маршал.
Но колкото и да му се искаше, колкото и да си мечтаеше за това, още не смееше да твърди, че Харолд му е приятел: понякога се страхуваше, че само си въобразява колко близки са, само раздухва всичко в мислите си, и тогава (колкото и да се смущаваше) сваляше от лавицата „Красивото обещание“ и след като отвореше на страницата с благодарностите, четеше отново думите на Харолд, сякаш те бяха някакъв договор, заявление, че онова, което той изпитва към Харолд, поне донякъде е споделено. Въпреки това винаги беше нащрек: „Този месец всичко ще приключи“ — си казваше. А когато месецът свършваше: следващия. Следващия месец вече няма да иска да говори с мен. Стараеше се да е в постоянна готовност, стараеше се да се подготви за разочарованието, макар и да копнееше да се окаже, че не е прав.