Въпреки всичко приятелството им се разрастваше, наподобяваше дълга бурна река, която го е повлякла в бързея си и го носи, отвежда го в невидима посока. Тъкмо той решеше, че са достигнали пределите на взаимоотношенията си, и Харолд и Джулия разтваряха широко вратите на друго помещение, в което го канеха. Той се запозна с бащата на Джулия, пенсиониран пулмолог, и с брат ѝ, преподавател по изкуствознание, когато те пристигнаха от Англия, за да отпразнуват заедно Деня на благодарността, а щом Харолд и Джулия дойдеха в Ню Йорк, ги канеха двамата с Уилем на вечеря в заведения, за които те бяха чували, но които не им бяха по джоба. Джулия и Харолд видяха жилището на Лиспенард стрийт — Джулия бе учтива, Харолд бе ужасен, — а седмицата, когато радиаторите спряха най-мистериозно, им оставиха връзката ключове за апартамента си, където бе толкова топло, че първия час, след като двамата с Уилем отидоха там, те само седяха като манекени на канапето, бяха толкова зашеметени от отоплението, завърнало се отново в живота им, че не можеха да помръднат. А след като Харолд бе станал свидетел на един от пристъпите му — в Деня на благодарността, след като той вече се беше преместил в Ню Йорк, и от отчаяние (знаеше, че няма да успее да се качи горе) изключи котлона, на който задушаваше спанак, а после се довлече до мокрото помещение, затвори се вътре и легна да чака на пода, — те пренаредиха къщата, така че следващия път, когато дойде у тях, видя, че са преместили стаята за гости на първия етаж, зад всекидневната, където преди беше кабинетът на Харолд, и са качили горе писалището, стола и книгите.
Но дори след всичко това дълбоко в себе си той все чакаше деня, когато ще отиде при някоя врата, ще се опита да я отвори, а тя няма да помръдне. Не че непременно възразяваше, имаше нещо стряскащо и тревожно в това да е на място, където сякаш нищо не му беше забранено, където му даваха всичко и в замяна не искаха нищо. Опитваше се да им дава каквото може, беше наясно, че не е много. И нямаше как да възмезди Харолд за онова, което той му даваше с такава лекота — отговори, обич.
Познаваше ги от близо седем години, когато отиде веднъж у тях през пролетта. Джулия имаше рожден ден, ставаше на петдесет и една и понеже на петдесетгодишнината си беше ходила на някаква конференция в Охайо, беше решила, че големият ѝ празник ще бъде сега. Двамата с Харолд чистеха във всекидневната — по-точно чистеше той, а Харолд вадеше напосоки книги от лавиците и му разказваше как се е сдобил с всяка или ги отваряше, за да види написаните вътре чужди имена, включително и „Гепардът“, на чийто форзац бе драснато: „Принадлежи на Лорънс В. Роли. Не я взимай. Харолд Стайн, на теб говоря!!“.
Той се беше заканил да каже на Лорънс, а Харолд не му беше останал длъжен:
— Мисли му, Джуд, тежко ти, ако го направиш.
— И какво ще стане? — бе попитал заядливо той.
— Ще стане ето това! — отвърна Харолд, после се втурна към него — още преди той да е осъзнал, че Харолд го е направил на шега, се бе дръпнал толкова рязко, за да избегне допира, че се бе блъснал в библиотеката и бе съборил тумбестата керамична чаша, изработена от Джейкъб, сина на Харолд, която падна на земята и се счупи на три равни парчета.
Харолд се бе отдръпнал от него и се бе спуснала такава внезапна ужасна тишина, че още малко, и той щеше да се разхлипа.
— Харолд — подхвана, както беше приклекнал, за да събере от земята парчетата, — съжалявам, ужасно съжалявам. Много те моля, прости ми.
Идеше му да се хвърли на пода, знаеше, че чашата е последното, което Джейкъб е направил за Харолд, преди да се разболее. Чуваше как Харолд диша над него.
— Моля те, Харолд, прости ми — повтори той, както държеше в длани парчетата. — Но сигурно мога да ги залепя, да стане по-хубаво.
Нямаше сили да вдигне поглед от чашата, от лъскавата като масло гледжосана повърхност. Усети, че Харолд прикляка до него.
— Джуд — поде Харолд, — не се притеснявай. Стана случайно. — Гласът му беше много тих. — Дай ми парчетата — подкани, но го каза спокойно, не изглеждаше ядосан.
Той му ги подаде.
— Мога да си тръгна — предложи.
— Разбира се, че няма да ходиш никъде — спря го Харолд. — Всичко е наред, Джуд.
— Но чашата беше на Джейкъб — чу се да казва.
— Да — потвърди Харолд. — И още е негова. — Той се изправи. — Погледни ме, Джуд — подкани и той накрая го направи. — Не се притеснявай. Ела — протегна му Харолд ръка, а той я пое и го остави да го издърпа.
Направо му идеше да вие — след всичко, което Харолд му беше дал, той му се беше отплатил, като бе унищожил нещо ценно, създадено от човек, който бе най-ценният.