Харолд се качи горе в кабинета си с чашата в ръце, а той приключи с чистенето в тишина, прекрасният ден бе помръкнал. Когато Джулия се прибра, той зачака Харолд да ѝ разкаже колко глупав и недодялан е бил, но Харолд не го направи. Онзи ден, докато вечеряха, Харолд се държеше както винаги, но когато той се прибра на Лиспенард стрийт, му написа истинско писмо, извини се истински и му го изпрати.
След няколко дни получи отговор във вид също на истинско писмо, което щеше да пази до края на живота си.
„Скъпи Джуд — пишеше Харолд, — благодаря ти за красивото (макар и ненужно) писмо. Признателен съм ти за всичко в него. Прав си, чашата значи много за мен. Но ти значиш повече. Затова те моля, стига си се терзал. Ако бях друг човек, щях да кажа, че цялата случка олицетворява живота като цяло: нещата се чупят, понякога ги поправяме и в повечето случаи си даваме сметка, че каквото и да се повреди, животът се пренарежда така, че да те възмезди за загубата, понякога по чудесен начин. Всъщност може би съм точно такъв човек. С любов, Харолд.“
Само преди няколко години се бе простил със слабата надежда, че ще оздравее — макар и да знаеше, че така не става, макар Анди да го твърдеше, откакто бе на седемнайсет. В дни, когато му бе особено тежко, си повтаряше едва ли не като мантра думите на хирурга от Филаделфия: гръбначният стълб има удивителната способност да се възстановява. Накрая, няколко години след като се запозна с Анди и вече следваше право, събра смелост да му го каже, да повтори на глас предсказанието, което му бе толкова скъпо и за което се държеше като за спасителен пояс, надяваше се Анди да кимне и да потвърди: „Точно така. Само се иска време“.
Анди обаче изсумтя.
— Това ли ти е казал? — попита. — Състоянието ти, Джуд, няма да се подобри, с годините ще се влошава.
Докато говореше, гледаше надолу към глезена му, вадеше с пинцетите късчета мъртва тъкан от раната, която му се беше отворила, после внезапно застина и дори без да вижда лицето му, той разбра, че Анди е разколебан.
— Извинявай, Джуд — рече, след като вдигна очи, още държеше крака му. — Съжалявам, че не мога да ти кажа друго. — И когато той не намери сили да отговори, Анди въздъхна. — Разстроен си.
Беше разстроен, разбира се.
— Всичко е наред — успя да изрече, но не намери сили да погледне Анди.
— Извинявай, Джуд — повтори тихо Анди. Дори по онова време имаше две лица: рязко и внимателно, и той ги беше виждал и двете, понякога на един и същи преглед. — Но ти обещавам едно — допълни Анди, след като отново насочи вниманието си към глезена му. — Винаги ще бъда до теб и ще се грижа.
Така и правеше. От всички хора в живота му именно Анди в известен смисъл знаеше най-много за него: Анди бе единственият човек, пред когото той се беше събличал гол вече като възрастен, единственият човек, запознат с всички физически измерения на тялото му. Когато се запознаха, Анди беше стажант и беше останал в Бостън и за специализацията, после двамата дойдоха с разлика от няколко месеца да живеят в Ню Йорк. Анди беше хирург-ортопед, но го лекуваше от всичко, и от простуди, и от болки в гърба, и от проблемите с краката.
— Ужас! — каза сдържано Анди, докато той седеше веднъж в кабинета му и кашляше така, че се отделяха храчки (предишната пролет, малко преди той да навърши двайсет и девет, доста народ в Прокуратурата изкара бронхит). — Много се радвам, че взех специалност „Ортопедия“. Точно като за мен. Точно така смятах да оползотворя онова, което съм научил.
Той се засмя, но после пак се закашля и Анди го потупа по гърба.
— Ако някой ми препоръча добър интернист, сигурно ще престана да ходя за всичките си болежки при хиропрактик.
— Хмм — отвърна Анди. — Знаеш ли, може би наистина ще е добре да започнеш да ходиш при интернист. Бог ми е свидетел, това ще ми спести много време, както и купища неприятности.
Но той за нищо на света не би отишъл при друг, освен при Анди и си мислеше, че — макар и да не го бяха обсъждали никога — Анди също не го иска.
Въпреки че Анди знаеше доста за него, той знаеше относително малко за Анди. Знаеше, че Анди е учил в същия колеж, че е десет години по-голям от него, че бащата му е гуджарат, а майка му — от Уелс, че е израсъл в Охайо. Преди три години Анди се беше оженил и той се изненада, че също е сред поканените на сватбата, която беше малка и се състоя у родителите на младоженката в Горен Уест Сайд. Накара и Уилем да отиде с него и бе още по-изненадан, когато младоженката Джейн го бе притиснала при запознанството им в обятията си и бе казала:
— Прочутият Джуд Сейнт Франсис! Толкова съм слушала за вас!