— Виж ти! — отвърна той и се смрази от страх, сякаш в главата му бе проникнал цял рояк прилепи с разперени криле.
— Ами да — усмихна се Джейн (и тя беше лекарка: гинеколожка). — Но той ви обожава, Джуд, много се радвам, че дойдохте.
Запозна се и с родителите на Анди, а в края на сватбата Анди го прегърна през врата и го млясна силно по бузата, както сега правеше при всяка тяхна среща. Личеше, че му е малко неудобно, но явно не можеше да устои и го правеше, нещо, което изглеждаше и смешно, и трогателно.
Той ценеше Анди за много неща, но най-вече за невъзмутимостта. След като се запознаха, Анди не допускаше той да не идва при него, направо отиваше в Худ Хол и чукаше силно на вратата, ако той не се появеше на два последователни прегледа (не беше забравил, просто бе решил да не ходи), три пъти не му вдигнеше телефона и не отговореше на четири имейла, и накрая той се примири с мисълта, че може пък да не е толкова лошо да си има лекар — в края на краищата изглеждаше неизбежно — и Анди вероятно е човек, на когото може да се довери. Третия път, когато се срещнаха, Анди изслуша историята на заболяването му, най-малкото онова, което той реши да му разкаже, и записа фактите, без да реагира и да коментира.
И наистина чак след доста време — някъде преди четири години — Анди отвори без недомлъвки дума за детството му. Случи се при първото им сериозно спречкване. И преди, разбира се, бяха имали несъгласия и сблъсъци, освен това един-два пъти в годината Анди му четеше дълга лекция (той ходеше при него веднъж на месец и половина — макар че напоследък и по-често — и винаги долавяше предварително кой преглед ще бъде Преглед с лекция по сковаността, с която Анди го посрещаше и преглеждаше), посветена на озадачаващото му и вбесяващото според Анди нежелание да се грижи добре за себе си, на влудяващия му отказ да отиде при психотерапевт и да взима болкоуспокояващи, от които животът му със сигурност щял да стане по-добър.
Скараха се, защото Анди беше решил, че той се е опитал да се самоубие. Беше се случило навръх една Нова година, той се бе самонаранил с бръснач и една от раните бе съвсем близо до вената, така че накрая ръката му бе заприличала на кървава увиснала пихтия и той се видя принуден да повика и Уилем. Онази вечер в кабинета Анди беше отказал да разговаря с него, толкова бе ядосан, само си мърмореше нещо, докато правеше шевовете, гладки и мънички, все едно бродираше.
На следващия преглед той разбра, че Анди е вбесен, още преди да си е отворил устата. Дори му бе минало през ума изобщо да не идва, ала знаеше, че не го ли направи, Анди просто ще му звъни и звъни по телефона и още по-лошо, ще звъни на Уилем, и още по-лошо и от това, ще звъни на Харолд, докато той не се появи в кабинета.
— Мамка му, трябваше да те вкарам в болница — беше първото, което Анди му каза, а след това добави: — Какъв идиот съм.
— Според мен преиграваш — подхвана той, но Анди не му обърна внимание.
— По една случайност вярвам, че не си се опитвал да се самоубиеш, иначе щях да те вкарам в психиатрията толкова бързо, че свят да ти се завие — рече Анди. — Не го правя само защото според статистиката хора, които се самонараняват толкова често като теб и от толкова много години, не са в непосредствена опасност да посегнат на живота си, както онези, които се самонараняват само епизодично. (Анди обичаше статистическите данни. Понякога той подозираше, че Анди си ги измисля.) Но, Джуд, това е налудничаво, този път се размина на косъм. Или тръгваш незабавно на психоаналитик, или те пращам в лудница.
— Не можеш да го направиш — отвърна той, вече също вбесен, макар и да знаеше, че Анди като нищо може: беше прегледал законите за принудителна психиатрична помощ в щат Ню Йорк и те не бяха в негова полза.
— Знаеш, че мога — напомни Анди.
Сега вече почти крещеше. Срещаха се винаги след работно време, защото после често си говореха, стига Анди да имаше време и да беше в добро настроение.
— Ще те съдя — заяви той глупаво, а Анди пак му се развика:
— Хайде де! Знаеш ли каква каша е всичко това, Джуд? Имаш ли някаква представа в какво положение ме поставяш?
— Не се притеснявай — отвърна той язвително. — Нямам роднини. Никой няма да те съди за смърт по непредпазливост.
При тези думи Анди отстъпи назад, сякаш той се бе опитал да го удари.
— Как смееш! — възкликна бавно. — Знаеш, че друго имам предвид.
Той, разбира се, знаеше. Но:
— Все тая — рече. — Тръгвам си.
Плъзна се от масата (пак добре, че не се беше съблякъл, Анди бе започнал веднага да му чете конско) и се опита да излезе от кабинета, макар че с тази бавна крачка едва ли щеше да го направи внушително, Анди обаче притича и му препречи пътя към вратата.