— Джуд — каза в една от внезапните си смени на настроението, — знам, че не искаш да ходиш на психиатър. Но вече започва да става страшно. — Той си пое въздух. — Говорил ли си изобщо някога с някого какво ти се е случило като малък?
— Това няма нищо общо — възрази той, беше му студено.
Анди никога не бе намеквал за нещата, които му беше разказвал, а ето че сега го правеше и той се чувстваше предаден.
— Има и още как — отсече Анди и спънатата мелодраматичност на фразата — така говореха само по филмите! — го накара да се усмихне неволно, Анди обаче реши погрешно, че му се присмива, и отново смени посоката. — Във вироглавството ти, Джуд, има нещо невероятно нагло — продължи той. — Категоричният ти отказ да слушаш когото и да било за каквото и да било, засягащо здравето и живота ти, е или патологичен случай на саморазрушение, или едно огромно „гледайте си работата“ към всички нас, останалите.
Той се обиди.
— И има нещо невероятно манипулативно в заканите ти да ме пратиш в психиатрията всеки път, щом не съм съгласен с теб, особено в този случай, казах ти вече, че стана случайно — нахвърли се той на Анди. — Признателен съм ти, Анди, наистина. Направо не знам какво щях да правя без теб. Но вече съм голям и не можеш да определяш какво да правя и какво да не правя.
— Знаещ ли, Джуд? — попита Анди (вече се бе разкрещял отново). — Прав си. Не мога да определям решенията ти. Но не съм длъжен и да ги приемам. Върви си намери някой друг тъпанар за лекар. Нямам намерение да го правя и занапред.
— Добре тогава — тросна се той и си тръгна.
Не помнеше кога за последно се е вбесявал толкова заради самия себе си. Гневеше се на много неща: на несправедливостта изобщо, на непрофесионализма, на режисьорите, които не даваха на Уилем добри роли, — ала рядко избухваше за неща, които му се бяха или не му се бяха случили: болките — сегашните и в миналото — бяха нещо, за което гледаше да не мисли, те не бяха въпроси, на които той посвещаваше дни, за да търси смисъла им. Вече знаеше защо са се случили: бяха се случили, защото той го заслужаваше.
Знаеше обаче и че гневът му е неоправдан. И колкото и неприятно да му беше, че зависи от Анди, бе и благодарен, че го има до себе си, и бе наясно, че за Анди поведението му е лишено от логика. Но работата на Анди беше да прави така, че на хората да им става по-добре: Анди го възприемаше като сбъркан данъчен закон, като нещо, което трябва да се разплете и оправи — и почти нямаше значение дали самият той иска да бъде „поправен“. Знаеше: Анди едва ли ще одобри, че той се опитва да оправи друго — белезите, от които гърбът му се беше надигнал на ужасен неестествен релеф, кожата, опъната и лъскава като на печена патица: причината да пести пари. „Джуд — щеше да каже Анди, ако разбереше какво е намислил. — От мен да го знаеш, няма да стане и само ще хвърлиш на вятъра всички тези пари. Не го прави.“ „Но те са чудовищни“ — щеше да промърмори той. „Не са, Джуд — щеше да възрази Анди. — Кълна се в Бога.“
(Всъщност нямаше намерение да казва на Анди, затова те нямаше да проведат никога такъв разговор.)
Дните отминаваха, той не се обаждаше на Анди, Анди също не го търсеше. Сякаш за назидание китката го присвиваше нощем и не го оставяше да спи, а в Прокуратурата той забравяше и я удряше ритмично отстрани на писалището, докато четеше, стар тик, от който така и не бе успял да се отърве. От шевовете започваше да сълзи кръв, която той почистваше криво-ляво на мивката в тоалетната.
— Какво има? — попита го една вечер Уилем.
— Нищо — отвърна той.
Можеше, разбира се, да сподели с Уилем, който щеше да го изслуша и в свой Уилемов стил да каже „Хмм“, знаеше обаче, че Уилем ще се съгласи с Анди.
Една седмица след спречкването им се прибра на Лиспенард стрийт — беше неделя и той се бе разхождал в Западен Челси — и Анди го чакаше на стъпалата пред входната врата.
Той се изненада.
— Здрасти — рече.
— Здрасти — отговори Анди. Двамата продължиха да стоят там. — Не бях сигурен, че ще ми вдигнеш.
— Разбира се, че щях да ти вдигна.
— Слушай — продължи Анди. — Съжалявам.
— Аз също. Съжалявам, Анди.
— Но наистина мисля, че трябва да се прегледаш.
— Знам, че го мислиш.
Някак успяха да оставят нещата така: на крехкото примирие, което не удовлетворяваше и двете страни, а въпросът за психотерапевта се превърна в безкрайна сива демилитаризирана зона между тях. Според постигнатия компромис (макар че сега не му беше ясно как са стигнали до него) в края на всеки преглед той трябваше да покаже на Анди ръцете си и Анди щеше да ги огледа за нови самонаранявания. Намереше ли и едно, щеше да го впише в медицинския му картон. Той не бе сигурен от какво може да избухне отново Анди: понякога имаше множество нови рани и Анди само простенваше и ги вписваше, друг път имаше само няколко, а Анди си изпускаше нервите: