Въпреки това му олекваше всяка неделя, когато поемаше на тези тайни посещения у дома, където масата бе отрупана с какво ли не и той можеше да яде на корем, където баба му щеше да го изпере и всяка дума, която той изречеше, всяка скица, която покажеше, щяха да бъдат обсъждани благоговейно, с одобрителен шепот. Къщата на майка му беше позната територия, място, където винаги ще го боготворят, където всеки обичай и традиция сякаш бяха направени по мярка специално за неговите нужди. По някое време — след вечерята, но преди десерта, докато всички си почиваха във всекидневната, гледаха телевизия и котката на майка му му топлеше коленете — Джей Би щеше да погледне своите жени и да усети как вътре в него се надига нещо. И тогава щеше да се сети за Малкълм с неговия безпощадно умен баща и любвеобилна, но разсеяна майка, а сетне и за Уилем с неговите родители, вече покойници (Джей Би ги беше виждал само веднъж, в първи курс, и бе изненадан колко мълчаливи са, колко сковано се държат — съвсем не като Уилем), и накрая, разбира се, за Джуд, който пък изобщо нямаше родители (това си беше загадка: познаваха Джуд от десетина години, а пак не бяха сигурни кога и дали изобщо е имало родители, знаеха само, че положението е плачевно и по-добре да не говорят за него), и да почувства как го плисват до сълзи топло щастие и признателност, сякаш в гърдите му се надигаше океан. Щастливец съм — си мислеше и понеже беше боец и следеше къде се намира на всяко житейско поприще спрямо останалите, добавяше: „Най-големият щастливец“. Но и през ум не му минаваше, че не го заслужава или че трябва да се потруди повечко, за да изрази признателността си, семейството му беше щастливо, когато той беше щастлив, затова единственото му задължение към тях бе да бъде щастлив, да живее точно както иска, при условията, които сам е пожелал.
— Ние не получаваме семействата, които заслужаваме — бе казал веднъж Уилем, когато бяха много надрусани.
Говореше, разбира се, за Джуд.
— Съгласен съм — бе отвърнал Джей Би.
И наистина беше така. Никой от тях, нито Уилем, нито Джуд, нито дори Малкълм, нямаха семействата, които заслужаваха. Но дълбоко в себе си се смяташе за изключение: той все пак имаше семейството, което заслужаваше. Те бяха прекрасни, наистина прекрасни и Джей Би го знаеше. И не само това: наистина ги заслужаваше.
— Ето го и неотразимото ми момче — провикваше се Ивет още щом той влезеше в къщата.
И той изобщо не се съмняваше, че е именно такъв.
В деня на преместването асансьорът се повреди.
— Мамка му — каза Уилем. — Попитах я изрично Аника. Имаш ли ѝ телефона, Джей Би?
Но Джей Би го нямаше.
— Както и да е — рече Уилем. И да пратеха съобщение на Аника, какво щеше да им помогне това? — Съжалявам, момчета — обърна се той към всички, — налага се да се качваме по стълбището.
Никой явно не възразяваше. Беше късна есен, денят беше хубав — прохладен, сух и ветровит, бяха се събрали осем души, за да пренесат кашоните, които не бяха чак толкова много, и мебелите, и те малко на брой: Уилем, Джей Би, Джуд, Малкълм, приятелят на Джей Би Ричард, приятелката на Уилем Каролайна и двама общи приятели с еднакви имена: Хенри Йънг, затова, за да ги различават, всички им викаха Хенри Йънг Азиатеца и Хенри Йънг Черния.
Малкълм най-неочаквано се прояви като опитен ръководител и разпредели задачите. Джуд щеше да се качи горе в жилището и да насочва кой кашон къде да бъде занесен. Междувременно щеше да се заеме и с разопаковането на големите вещи и разгъването на кашоните. Каролайна и Хенри Йънг Черния, и двамата набити и ниски, щяха да пренесат кашоните с книгите, понеже бяха с размери като за тях. Уилем, Джей Би и Ричард щяха да качат мебелите. А те двамата с Хенри Йънг щяха да вдигнат всичко останало. На слизане всеки щеше да сваля кашоните, разгънати от Джуд, и да ги струпва на тротоара при кофите за боклук.
— Имаш ли нужда от помощ? — попита тихо Уилем Джуд, докато другите разпределяха задачите.
— Не — отвърна лаконично Джуд, а Уилем го загледа как се качва бавно, с почивки, по стълбището, което беше много стръмно, с високи стъпала, докато той не се скри.