— Мамка му, съсипваш си ръцете, знаеш го, нали? — питаше го.
Той обаче не отговаряше, само слушаше с половин ухо лекцията на Анди. Отчасти разбираше, че като не позволява на Анди да си върши работата — която в крайна сметка бе да го лекува, — проявява неуважение и до известна степен превръща в посмешище Анди в собствения му кабинет. За него броят на посещенията при Анди — понякога му идеше да го пита дали ще го наградят, ако достигне определена цифра, ала знаеше, че ще го обиди — бе начин Анди поне да се преструва, че има власт над положението, макар и да не беше така: натрупаните данни поне малко компенсираха липсата на истинско лечение.
А после, след две години, на левия му крак, който открай време му създаваше повече неприятности, се отвори друга рана, която изискваше по-неотложни грижи, затова раните, които сам си нанасяше, останаха на заден план. За пръв път му се бе появила такава рана, когато от травмата не бе минала и година, и тя бе зарасла бързо.
— Но няма да е последната — бе казал лекарят във Филаделфия. — С травма като вашата е пострадало всичко — кръвоносната система, кожата, — затова очаквайте от време на време да ви се отварят такива рани.
Това беше единайсетата и макар той да бе подготвен за усещането, така и нямаше да разбере какво я е причинило (ухапване на насекомо? Леко докосване до ръба на метална кантонерка? Причината винаги бе унизително дребна, а въпреки това кожата му направо се разкъсваше, все едно е от хартия), нямаше да се справи и с погнусата: гной, смрад като от риба, малка цепнатина като уста на зародиш, която започваше да бълва мехурчета един бог знае какви лепкави течности. Беше неестествено, само по филмите с чудовища и по митовете ти се отваря рана, която не иска, не може да се затвори. Той започна да ходи всеки петък вечер при Анди, който промиваше и почистваше раната, отстраняваше мъртвата тъкан и оглеждаше мястото наоколо — дали раната зараства, а той само затаяваше дъх, стискаше отстрани масата и се опитваше да не крещи.
— Кажи, когато те заболи, Джуд — бе казал Анди, докато той дишаше запъхтяно и плувнал в пот, броеше наум. — Хубаво е, че го чувстваш, не е лошо. Това означава, че нервните окончания още са живи и вършат каквото трябва.
— Боли — успя той да простене.
— По скалата от едно до десет?
— Седем. Осем.
— Извинявай — отвърна Анди. — Почти приключвам, наистина. Още пет минути.
Той затвори очи и преброи до триста, като си наложи да не бърза.
Щом приключеха, продължаваше да седи, а Анди се настаняваше срещу него и му даваше нещо за пиене: нещо безалкохолно, понякога сладко, така че той усещаше как помещението наоколо започва да идва малко по малко на фокус и да не е толкова замъглено.
— Бавно — предупреждаваше Анди, — иначе ще ти се догади.
Той гледаше как Анди превързва раната — бе възможно най-спокоен винаги когато омотаваше бинта или слагаше шевове — и в онези мигове се чувстваше толкова уязвим и слаб, че щеше да се съгласи с всичко, предложено му от Анди.
— Няма да се порязваш по краката — казваше Анди не като въпрос, а по-скоро като заповед.
— Няма.
— Защото това ще бъде твърде безразсъдно, дори за теб.
— Знам.
— Тялото ти е отслабено дотолкова, че наистина ще получиш някоя инфекция.
— Анди. Знам.
По едно или друго време бе подозирал Анди, че говори зад гърба му с неговите приятели, и понякога те употребяваха език и изрази в негов стил, така че дори четири години след „травмата“, както бе започнал да я нарича Анди, на него му се струваше, че сутрин Уилем преглежда кошчето в банята, затова се наложи да взима допълнителни мерки и да изхвърля ножчетата за бръснене, като ги омотава в салфетки и тиксо и после на път за работа да ги пуска в боклукчийските кофи. „Твоите хора“, ето как ги наричаше Анди.
— Какво ще правите тия дни с твоите хора? — питаше (когато бе в добро настроение) или: — Ще кажа на ония негодници, твоите хора, да те държат под око (когато не беше в настроение).
— Само да си посмял, Анди — отвръщаше той. — Не им е работа.
— Как така да не им е? — възмущаваше се Анди.
Както и по други въпроси, и тук не можеха да се разберат.
Но вече бяха минали година и осем месеца, откакто се бе отворила новата рана, а тя още не бе зарасла. По-точно беше зарасла и после се беше отворила отново, пак бе зарасла, след това пък един петък той се бе събудил, бе усетил на крака си — в долния край на прасеца, точно над глезена — нещо влажно и пихтиесто и бе разбрал, че кожата пак се е отворила. Още не се беше обадил на Анди — смяташе да го направи в понеделник, — за него обаче беше важно да си направи разходката, за която се опасяваше, че ще е последната за известно време, може би за месеци.