Сега беше на ъгъла на „Медисън“ и Седемдесет и пета улица, само на хвърлей от кабинета на Анди, и кракът го болеше толкова много, че той прекоси Пето авеню и седна на една от пейките при зида около парка. Още щом седна, усети познатото замайване и гадене, затова се наведе и зачака циментът отново да стане цимент и той да се държи на крака. В онези минути чувстваше измяната на тялото си и му се струваше, че най-голямата, най-ожесточена битка в живота му е това нежелание да приема как отново и отново ще бъде предаван от това тяло, как не може да очаква от него нищо, а въпреки това трябва да го поддържа и занапред. Колко много от времето, неговото и на Анди, бе посветено на опитите да поправят нещо, което не се поддаваше на оправяне, на нещо, което още преди години е трябвало да се озове на овъглени късове на бунището. И в името на какво? Вероятно на ума му. Но — както вероятно би казал Анди — в това имаше нещо невероятно нагло, сякаш той спасяваше някаква таратайка само защото имаше нежни спомени от звуковата уредба вътре.
Ако повървя още няколко пресечки, ще бъда в кабинета му — помисли си, но нямаше да отиде там. Беше неделя. Анди заслужаваше поне някаква почивка, пък и не за пръв път той усещаше такава болка.
Поизчака още няколко минути, после се изправи на крака, постоя още половин минута и пак се свлече на пейката. Накрая успя да стане и да се задържи. Още не можеше да ходи, но си представи как излиза на тротоара, вдига ръка, за да спре такси, и отпуска глава върху облегалката на черната винилова седалка. Щеше да преброи крачките дотам, точно както щеше да преброи крачките, които го деляха от таксито до сградата, от асансьора до жилището и от входната врата до неговата стая. Когато третия път — след като му свалиха шините — се научи да ходи, именно Анди бе помогнал с указанията за физиотерапевтката (тя не се зарадва особено, но се вслуша в препоръките му), пак Анди, както Ана четири години преди това, го наблюдаваше, докато той изминава без чужда помощ разстояние от три метра, после от шест, след това от петнайсет и накрая от трийсет. Отново Анди разработи и походката му — левият крак се вдига, за да е почти под прав ъгъл спрямо земята, така че да образува правоъгълник отрицателно пространство, а десният е отпуснат назад — и настоя той да я тренира с часове, докато се справя и сам. Отново Анди му каза, че според него той е в състояние да върви и без бастун, и когато накрая хвърли бастуна, пак трябваше да благодари на Анди.
Докато се опитваше да се задържи на крака, си каза, че до понеделник остават само няколко часа и както винаги, Анди ще го приеме, колкото и да е зает. „Кога забеляза раната?“ — щеше да го попита Анди, докато я промиваше внимателно с памук. „В петък“ — щеше да отговори той. „Защо не ми се обади тогава, Джуд? — щеше да се подразни Анди. — Дано поне не си ходил на тъпите си разходки.“ „Не съм, то се знае, че не съм“ — щеше да отвърне той, но Анди нямаше да му повярва. Понякога се питаше дали не го възприема само като колекция вируси и недъзи. Какво щеше да остане от него, ако ги махнеха? Дали, ако не се налагаше Анди да го лекува, той пак е щял да му бъде интересен? Какво щеше да представлява за Анди, ако някой ден като с вълшебна пръчка се появеше невредим, с походка, лека като на Уилем, със самочувствие като на Джей Би, който не се трогваше от нищо и се облягаше на стола, без да се притеснява, че ризата му се вдига над хълбоците, или пък с дългите ръце на Малкълм с кожа, гладка отвътре като глазура. Какво щеше да представлява за всички тях? Дали те щяха да го обичат по-малко? Или повече? Или — както често се опасяваше — той щеше да открие, че онова, което е възприемал като приятелство, всъщност е било породено от жалостта им към него? Колко от онова, което представляваше, бе неразривно свързано с нещата, които не бе способен да прави? Кой е щял да бъде, кой ще бъде без белезите, раните, болката, натрошените кости, инфекциите, шините и гнойта?
Но той, разбира се, нямаше да разбере никога. Преди половин година бяха успели да овладеят раната, Анди я бе преглеждал и проверявал отново и отново, а после бе изрекъл цял водопад от предупреждения какво да прави, в случай че раната се отвори отново.