Той го слушаше с половин ухо. Онзи ден кой знае защо му беше леко на душата, а Анди бе в сприхаво настроение и заедно с лекцията за крака му се наложи да изслуша и втора за самонараняванията (според Анди били прекалено много) и за външния му вид изобщо (според Анди бил прекалено слаб).
Той се бе любувал на крака си, беше го въртял и бе оглеждал мястото на затворилата се рана, а Анди говореше и говореше:
— Слушаш ли ме, Джуд? — попита накрая.
— Изглежда добре — рече той на Анди, без да му отговаря, но искаше да чуе потвърждението му. — Нали?
Анди въздъхна.
— Изглежда… — После Анди спря и замълча, а той го погледна и видя как Анди затваря очи, сякаш за да се съсредоточи, и пак ги отваря. — Изглежда добре, Джуд — пророни тихо Анди. — Наистина.
Точно в този миг той усети как го плисва признателност, понеже знаеше, че според Анди кракът не изглежда добре, според Анди никога нямаше да изглежда добре. За него тялото му беше купчина от ужаси, която двамата трябва постоянно да държат под око. Той знаеше, че според Анди се самоунищожава, заблуждава се или отхвърля действителността.
Но Анди така и не разбираше едно за него: той беше оптимист. Всеки месец, всяка седмица избираше да отвори очи, да изживее още един ден на белия свят. Правеше го, когато се чувстваше толкова ужасно, че понякога болката сякаш го пренасяше в друго състояние, в състояние, когато всичко, дори миналото, което той хвърляше толкова усилия да забрави, сякаш се стопяваше и се превръщаше в размазан сив акварел. Правеше го, когато спомените изместваха всички други мисли, когато наистина се искаше да впрегне всички сили, наистина да се съсредоточи, за да се изстреля в сегашния си живот, да се предпази от това да изпадне в ярост, в отчаяние и срам. Правеше го, когато бе толкова омаломощен от опитите, когато да е буден и жив, изискваше толкова много енергия, че се налагаше той да легне на кревата и да търси причини, за да стане и да опита още веднъж, когато беше много по-лесно да отиде в банята, да извади от скривалището под мивката найлоновия плик с памука, бръснарските ножчета, тампоните със спирт и бинта и просто да се предаде. Това бяха особено тежките дни.
Онази нощ преди Нова година наистина бе сгрешил, когато седеше в банята и прокарваше по ръката си бръснарското ножче така, сякаш рисува: още бе сънен, обикновено никога не допускаше да е толкова невнимателен. Но щом разбра какво е направил, в продължение на една, на две минути — беше ги преброил — наистина не знаеше как да постъпи и му се струваше по-лесно да седи там и да остави случката да достигне логичния си край, отколкото да вземе решение, решение, от което щяха да се вдигнат вълни, засегнали не само него, но и Уилем и Анди и завършили с последствия, с които щяха да са белязани следващите дни и месеци.
Нямаше представа какво го е тласнало накрая да грабне от поставката хавлиената кърпа и да я омотае около ръката си, а после да се изправи и да събуди Уилем. Но с всяка изминала минута се отдалечаваше все повече и повече от другата възможност и събитията се разгръщаха със скорост, над която той нямаше власт, само мечтаеше за годината след травмата, когато още не познаваше Анди и му се струваше, че всичко може да се оправи, че занапред той може да бъде чист и ярък, за годината, когато знаеше толкова малко, а хранеше надежда и вярата, че някой ден тази надежда може да бъде възнаградена.
Преди Ню Йорк беше Юридическият факултет, а преди него — колежът, преди колежа — Филаделфия и дългото бавно пътуване през страната, преди това бяха Монтана и домът за момчета, а преди Монтана бяха Югозападът, мотелските стаи, самотните дълги пътища и часовете, прекарани в колата. А преди тях бяха Южна Дакота и манастирът. А преди това? Както се предполага, преди тях е имало баща и майка. Или, по-точно, просто мъж и жена. А след това вероятно само жена. И след това той.
Брат Петър, който му преподаваше математика, все му напомняше колко му е провървяло и му разказваше, че са го намерили в кофа за боклук.
— В плик за отпадъци, натъпкан с черупки от яйца, увехнала маруля и развалени спагети — и ти вътре при тях — каза му брат Петър. — В уличката зад аптеката, нали се сещаш — макар и той да не се сещаше, понеже рядко напускаше манастира.
По-късно брат Михаил твърдеше, че дори това не било вярно.
— Не си бил в кофа за боклук — обясни му той. — Бил си до кофата за боклук.
Да, потвърди брат Михаил, имало е плик за отпадъци, но той бил върху него, а не вътре, пък и кой ли изобщо знаел какво има в плика, кого ли го вълнувало това? По-скоро в плика имало неща, изхвърлени от аптеката: кашони, опаковъчна хартия, канап и предпазен пълнеж.