— Не вярвай на всичко, което ти казва брат Петър — напомни му брат Михаил, често го правеше, освен това го предупреждаваше: — Не си създавай навика да вярваш в митове — казваше всеки път, когато той попиташе за подробности как се е получило така, че е дошъл да живее в манастира. — Дошъл си, сега си тук, насочи вниманието си към бъдещето, не към миналото.
Бяха му създали минало. Бил намерен гол-голеничък — обясни брат Петър (или само повит с една пелена, твърдеше брат Михаил), но при всички положения бил изоставен на произвола на стихиите, защото било средата на април, температурите още падали под нулата и в такова време едно новородено надали щяло да оцелее дълго. Но както личи, бил стоял там само няколко минути, защото, когато го намерили, още бил топъл и снегът не бил запълнил следите от автомобилните гуми и от стъпките (маратонки, дамски, някъде четиресети номер), които водели към кофата за боклук и после обратно. Бил извадил късмет, че са го намерили (такава му била съдбата, да го намерят). Всичко, каквото притежавал — името, рождената дата (твърде приблизителна), покрива над главата си, самия живот, — той дължал на тях. Трябвало да бъде благодарен (те не очаквали да е благодарен на тях, те очаквали да е благодарен на Бога).
Той никога не знаеше на кои въпроси ще отговорят и на кои — не. Отхвърляха като въпроси с неизвестен или необясним отговор съвсем прости неща, за които ги питаше (плачел ли е, когато са го намерили? Имало ли е бележка? Издирвали ли са човека, който го е изоставил?), затова пък на по-сложните даваха декларативни отговори.
— Щатът не успя да намери човек, който да те вземе — (Отново брат Петър.) — Затова казахме, че като временна мярка ще те приютим тук, а после месеците станаха години и ти още си при нас. Точка. А сега реши уравненията, няма да си губим с тях целия ден.
Но защо щатът не е успял да намери човек? Теория първа (любимата на брат Петър): просто е имало прекалено много неизвестни — националност, родители, вродени недъзи и така нататък. Откъде се е взел? Не знаеше никой. В никоя от местните болници не бе регистрирано раждането на живо дете, което да отговаря на описанието. А това притесняваше потенциалните осиновители. Теория втора (на брат Михаил): това беше беден град в беден район в беден щат. Едно е хората да ти съчувстват — а те му съчувстваха, той да не го забравял — и съвсем друго да добавиш още едно гърло в бездруго голямото домакинство. Теория трета (отец Гавриил): бил е предопределен да остане тук. Такава е била Божията воля. Това тук било неговият дом. А сега да престанел да задава въпроси.
Имаше и четвърта теория, на която се позоваваха всички, когато той не слушаше: бил лош, бил лош още от самото начало.
— Явно си направил нещо много лошо, щом са те зарязали — все му повтаряше брат Петър, след като го удареше с дъската и продължеше да му се кара, а той стоеше и се извиняваше през хлипове: — Сигурно си плакал толкова много, че накрая не са издържали.
А той се разплакваше още повече от страх, че брат Петър е прав.
Колкото и да се интересуваха от история, всички се дразнеха дружно, щом той проявеше интерес към своята, сякаш упорстваше с досадно хоби, което не може да надрасне. Не след дълго се научи да не пита, най-малкото направо, макар че винаги надаваше ухо с надеждата да дочуе нещо в малко вероятни моменти от малко вероятни източници. Докато четеше с брат Михаил „Големите надежди“, успя да извърти нещата така, че да накара брата да се впусне в дълъг монолог какъв е бил животът на едно сираче в Лондон от деветнайсети век, място, непознато за него точно колкото Пиър42 само на стотина-двеста километра от тях. Накрая, както и очакваше, урокът се превърна в нравоучение, от което разбра, че и него като Пип са щели да го дадат на някой роднина, стига да са откриели такъв. Но явно не е имало роднини. Той беше сам.
Собственическите му чувства също бяха лош навик, който трябваше да се изкорени. Той не помнеше кога за пръв път е започнал да мечтае да притежава, да има нещо, което да си е само негово и на никой друг.
— Тук никой не притежава нищо — обясняваха му, но дали беше вярно?
Той знаеше, че брат Петър например има костен гребен с цвят на току-що изцеден дървесен сок, и той прозрачен, много се гордееше, че го притежава, и всяка сутрин си решеше с него мустаците. Един ден гребенът изчезна и брат Петър нахълта на урока му по история с брат Матей, за да го сграбчи за раменете и да го разтърси с крясъците, че именно той е откраднал гребена и да го върнел, иначе тежко му и горко. (По-късно брат Гавриил намери гребена, беше се плъзнал в процепа между бюрото му и радиатора.) А брат Матей притежаваше подвързаното със сукно първо издание на „Бостънци“ с меко на допир гръбче и веднъж го бе вдигнал пред него, за да му покаже корицата („Не пипай! Казах ли ти аз да не пипаш!“). Дори брат Лука, най-любимият му от братята, който говореше рядко и не му се караше никога, си имаше птица и всички я смятаха за негова. Всъщност, каза брат Давид, птицата не била ничия, но именно брат Лука я бил намерил, грижел се за нея и я хранел, тя ходела все при него, затова, щом Лука я искал, нека бъде негова.