Брат Лука отговаряше за манастирската градина и парник и в топлите месеци той му помагаше в разни дребни неща. Беше подслушал разговори на другите братя и от тях знаеше, че преди да дойде в манастира, брат Лука е бил богат човек. После обаче се случило нещо или той направил нещо (така и не се разбра кое от двете) и или изгубил всичките пари, или ги дарил и сега бил тук, беден като всички останали, въпреки че именно с пари на брат Лука били платили за парника и покривали някои от текущите разходи на манастира. Нещо в начина, по който другите братя избягваха Лука, го караше да мисли, че той може би е лош, въпреки че брат Лука никога не се държеше лошо, най-малкото с него.
Скоро след като брат Петър го обвини, че му е откраднал гребена, той наистина извърши първата си кражба: пакетче крекери от кухнята. Една сутрин на път за помещението, което бяха заделили, за да го обучават, той мина през кухнята, там нямаше никого, а пакетчето беше оставено на плота — само да се пресегне, и щеше да го вземе, затова най-неочаквано го грабна и след като побягна, го пъхна под грубата вълнена роба, същата като на братята, само че мъничка. Беше се върнал в стаята си, за да скрие крекерите под възглавницата, и затова закъсня за урока с брат Матей, който за назидание го шляпна с показалката от форзиция, но тайната за крекерите го изпълни с нещо топло и радостно. Вечерта, сам в леглото, той изяде един от крекерите (който дори не му хареса) внимателно, като го натроши със зъби на осем парчета и държа върху езика си всяко от тях, докато то се размекне и стане лепкаво, за да го глътне цяло.
След това открадна още и още неща. В манастира нямаше нищо, което наистина да иска, нищо, което наистина да си струва да притежава, затова просто взимаше каквото му се изпречи пред очите, без умисъл или желания: храна, когато можеше да намери, тракащо черно копче, което при една от обиколките си след закуска видя на пода в стаята на брат Михаил, писалка от бюрото на отец Гавриил, която грабна насред урока точно когато отец Гавриил се беше обърнал с гръб, за да намери някаква книга, гребена на брат Петър (единственото, за което имаше план, макар и то да не го зарадва повече от другите). Крадеше кибрит, моливи и късчета хартия — безполезни боклуци, но боклуци, които принадлежаха на друг, — пъхаше ги под бельото си и се връщаше на бегом в стаята си, за да ги скрие под дюшека, толкова тънък, че нощем той усещаше пружината под гърба си.
— Стига си тичал насам-натам, че ще те набия — подвикваше му брат Матей, докато той бързаше към стаята си.
— Да, братко — отвръщаше и си налагаше да върви по-бавно.
Хванаха го в деня, когато взе най-голямата си плячка: сребърната запалка на отец Гавриил, отмъкната направо от писалището му, когато се наложи той да прекъсне урока, тъй като го търсеха по телефона. Отец Гавриил се бе надвесил над телефонната шайба, когато той се пресегна, грабна запалката, хладна и тежка, и я стиска в ръката си, докато накрая не го отпратиха. Още щом излезе от кабинета на отеца, я пъхна припряно под бельото си и тръгна възможно най-бързо назад към стаята си, но щом зави, без да гледа, зад ъгъла, се блъсна право в брат Павел. Още преди братът да му се е разкрещял, се дръпна назад, а заедно с това изпадна и запалката, която заподскача по плочника.
Биха го, разбира се, крещяха му и както си мислеше, за последно наказание отец Гавриил го повика в кабинета си и му заяви, че ще му даде урок как се крадат чужди вещи. Той бе толкова уплашен, че не успя дари да се разплаче, и загледа неразбиращо как отец Гавриил сгъва носната си кърпа, допира я до гърлото на бутилка зехтин и после нанася зехтина отгоре на лявата му ръка. А след това взе запалката си — същата, която той беше откраднал, и държа лявата му ръка над пламъка, докато мазното петно отгоре не се подпали и цялата му длан не бе погълната от призрачно бяло сияние. Той пищя и пищя и накрая отецът го зашлеви през лицето:
— Стига си крещял — ревна. — Заслужил си си го. Никога няма да забравиш друг път да не крадеш.