Когато дойде в съзнание, беше в леглото си, а ръката му беше превързана. Всичките му неща бяха изчезнали: не само откраднатите, но и нещата, които сам си беше намерил — камъчетата, перата и върховете на стрели, вкаменелостта, която брат Лука му беше подарил за петия рожден ден, първият му подарък изобщо.
След това, след като го хванаха, го караха всяка вечер да ходи при отец Гавриил и да си съблича дрехите, а отецът го проверяваше отвътре да не е отмъкнал тайно нещо. След време, когато стана още по-лошо, той все се връщаше в мислите си към онова пакетче крекери: защо изобщо ги беше откраднал! Защо изобщо се бе поставил в такова ужасно положение!
Пристъпите започнаха след вечерните огледи при отец Гавриил, към които скоро се добавиха и обедните при брат Петър. При тези пристъпи той се хвърляше върху каменните стени на манастира и пищеше колкото му глас държи, удряше грозната си обезобразена ръка (която и след половин година още го болеше понякога, пронизваше го с настойчиво дълбоко пулсиране) в твърдите остри ръбове на дървените маси за хранене, блъскаше отстрани в бюрото врата си, лактите, бузите — най-нежните части, където болеше най-силно. Получаваше тези пристъпи и денем, и нощем, нямаше власт над тях, усещаше как го поглъщат като мъгла и го оставят да се отпусне, така че тялото и гласът му да се движат, да го вълнуват и отблъскват, защото, колкото и да го болеше след това, той знаеше, че плаши братята, че те се страхуват от гнева му, от шума и силата. Биеха го с каквото им попаднеше подръка, започнаха да държат на един пирон върху стената в учебното помещение колан, изуваха си сандалите и го удряха така, че на другия ден той не можеше дори да седне, наричаха го чудовище, желаеха смъртта му, повтаряха му, че е трябвало да го оставят в плика за отпадъци. И той им беше благодарен и за това, задето му помагат да остане без сили, защото не бе в състояние да озапти сам звяра, нуждаеше се от съдействието им, за да го накара да отстъпи, да го накара да се върне в клетката, докато се освободи отново.
Започна да се подмокря в леглото и затова сега го водеха при отеца по-често на проверка и колкото повече го проверяваше отецът, толкова повече той се подмокряше в леглото. Отецът започна да идва при него вечерно време в стаята, брат Петър също, а после и брат Матей, а той се изпускаше все повече и повече: оставяха го да спи с мократа нощница, караха го да ходи с нея и през деня. Той усещаше как вони на пикоч и кръв, затова пищеше, буйстваше и ревеше, прекъсваше уроците, изтикваше учебниците от масите, така че братята да се видят принудени да зарежат урока и пак да го набият още там, намясто. Случваше се да го ударят толкова силно, че губеше съзнание — ето за какво започна да копнее: за непрогледния мрак, когато времето отминаваше, а той не беше в него, когато му правеха разни неща, а той не знаеше.
Понякога си имаше причини за пристъпите му, макар и да ги знаеше само той. Непрестанно се чувстваше изцапан, мръсен, сякаш отвътре беше прогнила постройка като онази обречена църква, която го бяха завели да види при едно от редките му излизания от манастира: греди, нашарени с мухъл, мертеци, нацепени и разядени от термити, триъгълници бяло небе, нескромно надзърнали през продънения покрив. На уроците по история беше научил за пиявиците, как преди много години се е смятало, че те изсмукват от човека нездравата кръв, как поглъщат ненаситно и безразсъдно болестта в тлъстите си като на червей тела, и прекарваше свободния си час — след часовете, но преди работата в кухнята — на потока в края на манастирския двор, джапаше из водата и си търсеше пиявици. И когато не намери, когато му казаха, че в този поток нямало, пищя и пищя, докато не остана без глас, но не успя да спре дори тогава, дори когато имаше чувството, че гърлото му се пълни с гореща кръв.
Веднъж беше в стаята си, при него бяха и отец Гавриил, и брат Петър, той се опитваше да не крещи, понеже вече знаеше, че колкото по-тих е, толкова по-бързо ще приключи, и му се стори, че при вратата бързо като мушица се е мярнал брат Лука, затова се почувства унизен, въпреки че по онова време не знаеше думата „унижение“. Затова на другия ден бе отишъл през свободното си време в градината на брат Лука и бе откъснал цветовете на всички нарциси, а после ги бе струпал при вратата на градинската барака на Лука така, че нагънатите им цветчета да сочат като отворени човки към небето.
По-късно, когато отново остана сам и се зае с каквото му бяха възложили в кухнята, съжали, ръцете му натежаха от мъка, той изпусна кофата с вода, която мъкнеше от единия към другия край на помещението, хвърли се на земята и запищя от отчаяние и разкаяние.