На вечерята не можеше да хапне и залък. Погледна Лука и се запита кога и как ще бъде наказан, кога ще се наложи да се извинява на брата. Но Лука го нямаше. От притеснение той изпусна металната кана с мляко, студената бяла течност се плисна по пода и брат Павел, който седеше до него, го издърпа от пейката и го бутна на земята.
— Почисти — ревна брат Павел и му метна един парцал. — Но до петък няма да ядеш друго. — Беше сряда. — Сега се прибирай в стаята си.
Той хукна, да не би братът да размисли.
Вратата на стаята му — преоборудван килер без прозорци, широк колкото в него да се побере легло с размерите на нар, в края на втория етаж, над трапезарията — винаги стоеше отворена, освен ако при него не беше някой от братята или отецът, в този случай тя обикновено беше затворена. Но още докато завиваше зад ъгъла при стълбището, той видя, че вратата е затворена, и постоя малко в притихналия празен коридор, не знаеше какво го чака: вероятно някой от братята. Или може би чудовище. След случката на потока понякога си мечтаеше сенките, сгъстили се по ъглите, да са грамадни пиявици, които са се проточили нагоре, полюшват се с лъскава разчленена кожа, тъмна и мазна, и само чакат да го задушат с влажната си беззвучна тежест. Накрая събра достатъчно смелост да се завтече право към вратата и да я отвори с трясък колкото да види само леглото си с бозавото вълнено одеяло, кутията салфетки и учебниците върху лавицата. Точно тогава съгледа в ъгъла, при горния край на леглото: стъкленица с букет нарциси с ярки, накъдрени в горния край цветчета.
Седна на пода при стъкленицата, разтърка между пръстите си едно от кадифените цветчета и в онзи миг тъгата му беше толкова голяма, толкова всепоглъщаща, че му идеше да се дращи, да изтръгне от ръката си белега, да се разкъса на парченца, както беше направил с цветята на Лука.
Но защо беше постъпил така с брат Лука? Не само Лука беше добър с него — когато не го пращаха да го наказва, брат Давид все го хвалеше, все повтаряше колко съобразителен е, дори брат Петър редовно му носеше от градската библиотека книги, които да чете и които после да обсъждат заедно, изслушваше мнението му, сякаш е истински човек, — но Лука не само не го беше бил никога, но и полагаше усилия да го успокои, да му покаже, че е на негова страна. Предишната неделя му наредиха да каже на глас молитвата преди хранене и както стоеше в долния край на масата на отец Гавриил, изведнъж го прихвана нещо, прииска му се да буйства, да сграбчи от чинията пред него нарязаните на кубчета картофи и да ги метне из стаята. Вече усещаше как на гърлото му дращи от писъка, който щеше да нададе, как скърца коланът, с който го налагат по гърба, как той потъва в непрогледния мрак, как го заслепява зашеметяващата светлина на деня, когато щеше да се събуди. Загледа как ръката му се вдига, загледа как пръстите му се отварят като листенца на цвете и се носят към купата. И точно тогава вдигна глава и видя брат Лука, който му намигна толкова угрижено и припряно, като щракване на фотоапарат, че в началото той не бе сигурен дали изобщо е видял нещо. После Лука му намигна още веднъж и по някаква причина това го успокои, той дойде на себе си, каза си молитвата, седна и вечерята мина без произшествия.
И сега тези цветя. Но още преди да се е замислил какво ли означават, вратата се отвори и в стаята влезе брат Петър, затова той се изправи и зачака в онзи ужасен момент, за който никога не бе готов и в който можеше да се случи, можеше да стане всичко.
На другия ден веднага след уроците тръгна право към парника, решен да каже нещо на Лука. Но щом наближи, решимостта го напусна и той тръгна по-бавно, като подритваше камъчета, приклякаше да вдигне някоя пръчка и после да я метне, да я запрати към гората около манастира. Какво всъщност искаше да каже? Тъкмо понечи да се обърне, да се запъти към едно дърво в северния край на градината, където си бе издълбал между корените дупка и бе започнал да си събира наново неща — макар и неща, които бе открил в гората и безопасно не принадлежаха на никого: камъчета, клонка във вид на източено куче по време на скок — и където прекарваше по-голямата част от свободното си време да вади от пръстта своите неща и да ги държи в ръце, когато чу, че някой изрича името му — обърна се и видя, че е Лука, беше вдигнал за поздрав ръка и вървеше към него.
— Знаех си, че си ти — каза брат Лука, когато се приближи (не особено убедително, както щеше да му хрумне след време, защото кой друг можеше да бъде? В манастира нямаше други деца, освен него), и макар и да опита, той не бе в състояние да намери думи, с които да се извини на Лука, всъщност не бе в състояние да намери думи за нищо, затова се разплака.