Когато плачеше, не се притесняваше, но сега се засрами, извърна се на другата страна и затули очи с ръката с белега. Изведнъж усети, че е много гладен, а беше едва четвъртък следобед, щяха да му дадат да яде чак след ден.
— Е — подхвана Лука и той усети, че братът прикляка съвсем близо до него. — Недей да плачеш, недей да плачеш.
Но гласът му беше много нежен и той се разплака още повече.
Тогава брат Лука се изправи и когато заговори отново, гласът му беше по-весел.
— Джуд, слушай — рече. — Искам да ти покажа нещо. Ела с мен. — И след като тръгна към парника, се обърна, за да се увери, че той върви след него. — Джуд — извика отново, — ела с мен.
На него му стана интересно и пряко волята си той тръгна подире му, запъти се към парника, който познаваше толкова добре, с наченките на нова за него нетърпеливост, сякаш не го беше виждал никога дотогава.
Вече като зрял човек имаше моменти, в които като обсебен се опитваше да посочи кога точно всичко е започнало да се обърква, сякаш можеше да го замрази, да го съхрани като в буркан, да го вдигне и да обясни на класа: „Ето кога се случи. Ето кога започна“. Питаше се: дали когато откраднах крекерите? Дали когато накъсах нарцисите на Лука? Дали когато получих първия пристъп? И по-невероятното, дали когато онова, което съм направил, я е накарало да ме остави зад аптеката? И какво е било то?
Но всъщност знаеше: всичко бе започнало онзи следобед, когато е влязъл в парника. Когато е допуснал да го вкарат вътре, когато е зарязал всичко, за да тръгне след брат Лука. Ето тогава беше този миг. И след него вече нищо не беше както трябва.
Още пет крачки, и вече е пред входната им врата, където не може да вкара ключа в ключалката, защото ръцете му треперят, още малко, и ще го изпусне, затова ругае. После вече е вътре в жилището и от входната врата до леглото му има само петнайсет крачки, но пак му се налага да спре по средата на пътя, да се смъкне бавно на земята и да пропълзи на лакти последните метри. Известно време лежи там, всичко около него се мести, докато накрая той събира сили да се завие презглава. Ще лежи там, докато слънцето напусне небето и в жилището се стъмни, и тогава вече най-сетне ще се издърпа с ръце на леглото, където ще заспи, без да е ял, без да се е мил или преоблякъл, с тракащи от болка зъби. Ще бъде сам, защото след представлението Уилем е излязъл с приятелката си и ще се прибере много късно.
Когато той се събуди, ще бъде много рано и ще му е поолекнало, но през нощта раната му ще е сълзила и гнойта ще е наквасила марлята, която той е сложил в неделя сутринта преди разходката, преди злополучната разходка, и крачолът му ще е залепнал от нея за кожата. Той ще изпрати съобщение на Анди, после второ в службата, а след това ще застане под душа и ще махне предпазливо превръзката, по която ще останат парченца прогнила плът и почернели съсиреци кръв, гъсти като секрет от носа. Той ще пъшка и ще охка, за да не се разкрещи. Ще си спомни какво са говорили с Анди последния път, когато се е случило и Анди е предложил да си вземе инвалидна количка — за всеки случай, и макар да му е неприятно дори да си помисли да се придвижва отново с инвалидна количка, ще съжали, че сега няма подръка. Ще си помисли, че Анди е прав и разходките му са признак за непростима самонадеяност, че е себично да се преструва как всичко е наред и той всъщност не е инвалид, заради последиците, които това има за другите хора, хора, които необяснимо и неразумно вече години, цели десетилетия са били щедри и добри с него.
Той ще спре душа, ще приклекне във ваната, ще опре буза в плочките и ще зачака да му поолекне. Това ще му напомни, че е като хванат в капан, в капана на тяло, което мрази, с минало, което мрази и което също няма да може да промени никога. Ще му се доплаче от отчаяние, омраза и болка, но не беше плакал нито веднъж след случилото се с брат Лука, когато си беше казал, че няма да плаче никога повече. Това ще му напомни, че е кръгла нула, спаружена шушулка с плод, който отдавна е изсъхнал, свил се е и сега само потраква безполезно. Ще усети гъдела, тръпката на отвращението, обземаща го и в най-щастливите, и в най-нещастните му мигове, същата, която го пита за какъв се мисли, та създава главоболия на толкова много хора, въобразяваше си, че може да продължи напред, когато дори собственото му тяло му казва да спре.
Той ще седи, ще чака, ще диша и ще бъде благодарен, че е толкова рано и е изключено Уилем да го намери и за кой ли път да хукне да го спасява. Някак (макар че по-късно нямаше да е в състояние да си спомни как) ще успее да се изправи, да излезе от ваната, да глътне аспирин, да отиде на работа. В службата думите ще се замъгляват и ще подскачат по страницата, а когато Анди се обади, ще бъде едва седем сутринта и той ще обясни на Маршал, че е болен, ще откаже предложената от него кола, но ще го остави — толкова зле ще се чувства — да го изпрати до таксито. Ще измине с таксито разстоянието до горния край на града, което предишния ден е изминал от глупост пеша. А когато Анди му отвори, той ще се постарае да запази самообладание.