— Джуди — ще каже Анди, който ще бъде в добро настроение, този ден няма да има лекции, а той ще остави Анди да го заведе през безлюдната чакалня в кабинета, който още не е отворен, да му помогне да се качи на масата, където е прекарал часове, цели дни от часове, ще позволи на Анди да му помогне да се съблече и със затворени очи ще зачака леката рязка болка, когато Анди смъква от крака му лепенката и издърпва от разранената кожа наквасената марля.
Моят живот, ще си помисли, моят живот. Но мислите му ще се прострат само дотук и той ще си заповтаря наум думите — като мантра, като проклятие, като утеха, — докато се плъзга към онзи, другия свят, където пропада при такава болка, към онзи свят, за който знае, че никога не е далеч от неговия, но който после не помни никога: моят живот.
2
Веднъж ме попита кога съм разбрал, че той е мой, и аз ти отговорил, че съм знаел винаги. Но не беше вярно и го разбирах още докато го изричах — казах го, защото звучеше красиво, защото така говорят по книгите и филмите, защото и двамата се чувствахме толкова нещастни, толкова безпомощни, защото си помислих, че ако го кажа, и на двамата ще ни олекне за ситуацията пред нас, ситуация, която вероятно сме могли да предотвратим — а вероятно не, — но при всички положения не го бяхме направили. Беше в болницата: бих казал, още първия път. Сигурно помниш: същата сутрин бе долетял от Коломбо, бе прескочил няколко града, държави, часови пояси, за да се приземиш цяло денонощие преди да излетиш.
Но сега искам да съм точен. Искам да съм точен и защото няма причина да не съм, и защото е хубаво да бъда — винаги съм се стремял, винаги се стремя към това.
Не знам откъде да започна.
Може би с няколко любезности, въпреки че те са самата истина: хареса ми веднага. Когато се запознахме, ти беше на двайсет и четири, значи аз съм бил на четиресет и седем. (Господи!) Помислих си, че си необикновен: след време той щеше да ми говори колко си добър, но изобщо не се налагаше да ми го обяснява, вече го знаех. Беше първото лято, когато ни дойдохте на гости, и за мен този уикенд беше толкова странен, за него също — за мен, защото покрай вас четиримата виждах какъв е щял да стане Джейкъб, а за него — защото ме познаваше само като свой преподавател, а изведнъж ме виждаше по къс панталон и престилка да махам от скарата мидите и да споря с вас тримата за всичко. Но след като лицето на Джейкъб престана да ми се привижда във всички вас, вече можех да се порадвам на уикенда главно защото му се радвахте вие тримата. Не виждахте нищо странно в случващото се: бяхте хлапаци и очаквахте хората да ви харесват не защото бяхте безочливи, а защото ви бяха харесвали винаги и нямахте причини да смятате, че ако сте любезни и приятелски настроени, другите няма да ви отвърнат със същото.
Той, разбира се, имаше всички причини да не смята така, макар че го разбрах едва след време. Тогава го наблюдавах, докато се хранехме, и ми правеше впечатление, че при особено ожесточени спорове се обляга назад, сякаш физически се отдръпваше от кръга, и гледа с каква лекота ми отправяхте предизвикателства, без да се страхувате, че ще се ядосам, как, без изобщо да се замисляте, се пресягате през масата, за да си вземете още от картофите, още от тиквичките, още от месото, как си искате каквото ви е харесало и го получавате.
Онова, което помня най-ярко от онези почивни дни, е съвсем дребно. Ние — ти, той, Джулия и аз — се разхождахме по пътечката с брези отстрани, която води към панорамната площадка. (По онова време беше съвсем тясна, помниш ли? Чак след време около нея се появи гъстата гора.) Аз вървях с него, вие с Джулия бяхте отзад. Говорехте за, о, знам ли — за насекоми? За полски цветя? Вие двамата все си намирахте какво да обсъждате, вие двамата обичахте да сте на открито, и двамата обичахте животните: това у вас ми харесваше, макар и да не го споделях. А после ти го докосна по рамото, мина пред него, приклекна и завърза връзката на обувката му, която се беше развързала, сетне се върна при Джулия. То, това дребно движение, бе толкова естествено: крачка напред, приклякване с единия крак, крачка назад, за да застанеш отново до Джулия. За теб не беше нищо, ти дори не се замисли, изобщо не прекъсна разговора. Постоянно го държеше под око (всъщност го правехте всички), грижехте се за него по десетки дребни начини, онези няколко дни видях всичко това — но се съмнявам да си спомниш точно тази случка.