Выбрать главу

Ала докато му завързваше обувката, той ме погледна и само какво се изписа на лицето му — и досега не мога да го изразя, мога само да кажа, че в онзи миг усетих как вътре в мен рухва нещо като кула от влажен пясък, направена твърде висока: за него, за теб, за мен също. И знаех, че и моето лице ще се отрази като в огледало върху неговото. Невъзможно е да намериш човек, който да го направи за друг, без дори да се замисля, толкова непринудено! Щом го погледнах, проумях за пръв път след смъртта на Джейкъб какво имат предвид хората, когато казват, че някой е съкрушен, че нещо може да ти разбие сърцето. Винаги съм го смятал за сълзливо, ала в онзи миг си дадох сметка, че си е самата истина.

И предполагам, тогава разбрах.

Никога не съм мислил, че и аз ще стана баща, и не защото съм имал лоши родители. Всъщност бяха прекрасни: майка ми почина от рак на гърдата, когато бях съвсем малък, и следващите пет години бяхме само двамата с баща ми. Беше лекар, общопрактикуващ, харесваше му да си мисли обнадежден, че ще остарее заедно с пациентите си.

Живеехме в Уест Енд, на Осемдесет и втора улица, кабинетът му беше в същата сграда, на първия етаж, и след училище имах навика да се отбивам при него. Всичките му пациенти ме познаваха, гордеех се, че съм синът на доктора, че поздравявам всички, че наблюдавам как бебетата, които баща ми е изродил, порастват и ме гледат заинтригувано, защото родителите им бяха казали, че съм синът на доктор Стайн, че уча в добра гимназия, една от най-добрите в града, и ако те се учат прилежно, може би ще ги приемат там и тях.

— Скъпи — викаше ме баща ми и щом ме видеше при тези посещения след часовете, отпускаше длан отзад на тила ми дори когато станах по-висок от него, после ме целуваше отстрани по главата. — Скъпи — казваше, — как беше в училище?

Когато бях на осем, се ожени за секретарката си Адел. Няма момент в детството ми, когато да не съм усещал присъствието на Адел: именно тя ме водеше да купим нови дрехи, идваше и в Деня на благодарността, именно тя опаковаше подаръците за рождения ми ден. Не че Адел ми е била като майка, по-скоро за мен майката беше Адел.

Не беше млада, беше по-възрастна от баща ми, беше от жените, които мъжете харесват и се чувстват добре в компанията им, но и през ум не им минава да се оженят за тях, което е елегантен начин да кажа, че Адел не беше първа красавица. Но на кого му е притрябвало майката да е красива? Веднъж я попитах дали иска свои деца и тя отговори, че аз съм бил нейното дете, че не можела да си представи да има по-добро, и всичко, което ви трябва да знаете за баща ми и Адел, за това какво съм изпитвал към тях и как те са се държали с мен, е вместено във факта, че и за миг не съм се усъмнявал в думи те ѝ, докато вече не бях прехвърлил трийсетте и ние с тогавашната ми жена спорехме дали да имаме друго дете, дете, което да замени Джейкъб.

Тя беше единствено дете, аз бях единствено дете, баща ми също беше единствено дете: семейство от единствени деца. Но родителите на Адел си бяха живи — родителите на баща ми не — и в почивните дни им ходехме на гости в Бруклин, онази част, която сега е погълната от Парк Слоуп. Живееха в Америка от близо пет десетилетия, а още не знаеха добре английски: бащата го говореше спънато, майката — въодушевено. Като Адел бяха набити, пак като нея бяха добродушни — Адел им говореше на руски, а баща ѝ, на когото по подразбиране виках дядо, разтваряше месест юмрук и ми показваше какво е скрил там: дървена свирка или яркорозова дъвка. Дори когато вече бях голям и следвах право, все ми даваше по нещичко, въпреки че вече не държеше бакалията, което означава, че явно ги е купувал от другаде. Но откъде? Все си представях, че има таен магазин, който е пълен с играчки, излезли от мода преди няколко поколения, и въпреки това е посещаван от верни възрастни имигранти и имигрантки, които — само и само да не се разори — купуват от там запасите си от шарени матрьошки, оловни войничета и комплекти кегли с гумени топки, които, още преди да махнеш найлоновата опаковка, вече лепнеха.

Открай време си имах теория — и аз не знам откъде се е взела, — че мъже, пораснали достатъчно, за да станат свидетели на втория брак на баща си (а оттам и достатъчно зрели, за да преценяват нещата), избират жени не като майка си, а като мащехата си. Но аз не избрах жена като Адел. Жена ми, първата ми жена беше страхотна, умееше да се владее. Лизъл не беше като другите момичета, които познавах и които все скромничеха — гледаха да не се правят на много умни, разбира се, не даваха воля и на желанията, гнева и страховете си. На третата ни среща излизахме от едно кафене на Макдугъл стрийт, когато от един тъмен вход излезе някакъв тип, който повърна върху Лизъл. Цялата ѝ жилетка стана на ярки като тиква петна бълвоч, помня най-вече как едно парче се бе закачило на диамантеното пръстенче върху дясната ѝ ръка, сякаш на самия диамант се бе появил тумор. Хората наоколо ахнаха или се разпищяха, а Лизъл само затвори очи. Друга щеше да се разкрещи, да изписка (лично аз бих се разкрещял или разпискал), а тя, помня, само сви рязко рамене, сякаш тялото ѝ също изразява погнусата, но и се отдръпва от нея, и когато Лизъл отвори очи, вече се владееше напълно. Смъкна жилетката, метна я в най-близката боклукчийска кофа.