Пренесоха се бързо и лесно, без перипетии, и след като постояха малко, за да разопаковат някои от книгите и да хапнат пица, другите се отправиха кой на купон, кой на заведение, а Уилем и Джуд останаха най-сетне сами в новото си жилище. Беше много разхвърляно, но той си помисли, че е твърде уморително да подреждат сега. Затова продължиха да седят, изненадани колко бързо се е мръкнало, макар и още да беше следобед, и че имат къде да живеят, и то в Манхатън, и то в жилище, което да им е по джоба. И двамата бяха забелязали каква любезно сдържана почуда се е изписала върху лицата на приятелите им, когато те видяха за пръв път жилището (най-обсъждана беше стаята с двете еднакви тесни легла — „като във викторианска лудница“, ето как Уилем я беше описал на Джуд), но на тях двамата всичко тук им харесваше: жилището вече беше тяхно, те имаха договор за две години и никой не можеше да им го отнеме. Тук дори щяха да спестят малко пари, пък и за какво им беше по-голямо жилище? И двамата, разбира се, обичаха красивото, но нямаше как, това щеше да почака. По-точно те трябваше да почакат.
Говореха си, но очите на Джуд бяха затворени и Уилем разбра — от постоянното движение на клепачите му, които трепкаха като крилца на колибри, и от ръката му, стисната толкова здраво в юмрук, че отгоре подскачаха морскозелените нишки на вените, — че го боли. Джуд беше качил краката си върху един кашон с книги и ги държеше толкова сковано, че Уилем разбра още: болката е свирепа, а той не можеше да му помогне с нищо. Кажеше ли: „Нека ти донеса аспирин, Джуд“, той щеше да отвърне: „Добре съм, Уилем, не ми трябва нищо“, предложеше ли: „Защо не полегнеш, Джуд“, той щеше да заяви: „Уилем. Наистина съм добре. Стига си се притеснявал“. Затова накрая направи онова, което през годините всички се бяха научили да правят, ако Джуд го заболяха краката — измисляха си някаква причина, ставаха и излизаха от стаята, та Джуд да лежи неподвижно и да чака болката да отмине, без да се налага да разговаря и да пилее сили да се преструва, че всичко е наред и той просто е уморен, получил е спазъм или нещо такова — каквото и неубедително обяснение да измислеше.
Уилем намери в спалнята торбата за боклук, в която бяха наслагали спалното бельо, и оправи първо своето легло, а после и леглото на Джуд (предишната седмица му бяха купили почти за без пари дюшек от приятелката на Каролайна, която скоро след това стана бивша). Подреди дрехите си — наслага на отделни купчинки ризите, панталоните и бельото с чорапите, после ги прибра по кашоните (наскоро опразнени от книгите), които пъхна под леглото. Не се зае с дрехите на Джуд, затова пък отиде в банята, която почисти и дезинфектира, сетне нареди пастите за зъби, сапуните, самобръсначките и шампоаните. Един-два пъти спря и се промъкна във всекидневната — Джуд не се беше и помръднал, още седеше със затворени очи и стисната в юмрук ръка, а главата му беше обърната настрани, така че Уилем не успя да види лицето му.
Чувствата му към Джуд бяха сложни. Той го обичаше — тук всичко беше просто — и се страхуваше за него, понякога имаше усещането, че му е не толкова приятел, колкото по-голям брат и закрилник. Знаеше, че Джуд ще бъде и е бил добре и без него, но понякога виждаше в него неща, които го притесняваха и го караха да се чувства и безпомощен и — колкото и да е странно — изпълнен с по-голяма решимост да му помага (въпреки че Джуд рядко молеше за каквато и да е помощ). Всички обичаха Джуд, всички му се възхищаваха, но на Уилем често му се струваше, че Джуд му е позволил да види от него малко повече — съвсем малко, — отколкото беше показал на другите, и не бе съвсем сигурен какво се очаква да направи с тези знания.
Болката в краката например: откакто го познаваха, знаеха, че има проблеми с краката. Беше трудно да не го знаеш, разбира се, в колежа Джуд ходеше с бастун, а като по-млад — когато се запознаха с него, беше съвсем млад, цели две години по-малък от тях и още растеше — се беше придвижвал единствено с ортопедична патерица и беше носил на краката нещо като скоби с вид на шини и с много ремъци, които бяха прихванати отвън с пирони, забити в костта и непозволяващи да си сгъва коленете. Но той изобщо не се оплакваше, нито веднъж не бе казал и дума, с която да се ожали, макар и да не възразяваше, ако някой друг тръгнеше да се оплаква — във втори курс Джей Би се беше подхлъзнал на леда, беше паднал и си беше счупил китката и всички помнеха каква суматоха е настанала след това, как Джей Би е стенел и е вил мелодраматично, как цяла седмица, след като му сложиха гипс, е отказвал да напусне университетската лечебница и на свиждане са му идвали толкова много хора, че във вестника на факултета се е появил материал за него. В общежитието имаше едно момче, футболист, което си беше скъсало менискуса и все повтаряше, че Джей Би не знае какво е това болка, но точно като Уилем и Малкълм, Джуд му беше ходил на свиждане всеки божи ден и го бе обграждал със съчувствието, за което той бленуваше.