— Хайде — каза ми.
По време на цялата случка мълчах стъписан, ала в онзи миг я желаех и отидох с нея, където ме заведе, както се оказа, в жилището си, ужасна дупка на Съливан стрийт. Непрекъснато държеше дясната си ръка малко встрани от тялото си, парчето бълвоч още си стоеше на пръстена ѝ.
И баща ми, и Адел не я харесваха особено, макар и да не са ми го казвали никога, бяха учтиви, уважаваха избора ми. В замяна никога не съм искал от тях да лъжат, никога не съм ги карал. Не мисля, че е, защото не е еврейка — и двамата ми родители не бяха кой знае колко религиозни, — според мен беше, защото смятаха, че съм хлътнал прекалено много по нея. Или може би така съм решил по-късно в живота. Може би защото онова, което аз приемах за оправност и му се възхищавах, за тях беше студенина, безчувственост. Не само те бяха на това мнение. Винаги бяха учтиви с Лизи, тя също в разумни граници, но според мен предпочитаха снаха, която поне малко да кокетничи, на която да разказват притеснителни случки от детството ми, която да обядва с Адел и да играе шах с баща ми. Всъщност като теб. Но Лизъл не беше такава, никога нямаше да бъде и щом го осъзнаха, и те започнаха да се държат леко хладно, да не изразяват недоволството си, но по-скоро като самоналожена дисциплина, като напомняне към самите тях, че има граници, нейните граници, които е редно да се опитват да зачитат. Когато бях с нея, кой знае защо ми беше едно такова спокойно, сякаш нямаше несрети на света, които пред лицето на такава непоклатима оправност да дръзнат да ни се изпречат на пътя.
Бяхме се запознали в Ню Йорк, докато аз следвах право, а тя — медицина, и след като се дипломирахме, аз отидох на стаж в Бостън, а тя (беше една година по-голяма от мен) започна специализация. Учеше за онколог. Възхищавах ѝ се, разбира се, заради нещата, които това предполагаше: няма нищо по-успокояващо от жена, която иска да лекува, която си представяш как се е навела майчински над някой пациент, а лекарската ѝ престилка е бяла като облаци. Но Лизъл не искаше да ѝ се възхищават: интересуваше се от онкология, защото бе от трудните специалности и изискваше повече умствени усилия. Тя и колегите ѝ, които също специализираха онкология, презираха рентгенолозите (прекалени сметкаджии), кардиолозите (прекалено надути и самодоволни), педиатрите (прекалено сантиментални) и най-вече хирурзите (неизразимо нагли) и дерматолозите (изобщо не си струва да се говори за тях, макар че често работеха заедно). Харесваха анестезиолозите (големи чешити, леко скучни и придирчиви, склонни към пристрастяване), патолозите (още по-умозрителни и от тях) и… е, всъщност с това се изчерпваше всичко. Случваше се да дойдат у нас и след вечеря да останат да обсъждат случаи и изследвания, без изобщо да обръщат внимание на партньорите си — юристи, историци, писатели и учени от по-пренебрежими дисциплини, — докато не се изсипехме във всекидневната, за да си поговорим за най-различни не толкова интересни дребни нещица, с каквито си запълвахме дните.
Двамата с нея бяхме възрастни хора и живеехме доста щастливо. Никой, нито аз, нито тя мрънкахме, че не прекарваме достатъчно време заедно. Останахме за стажа ѝ в Бостън, после тя се върна в Ню Йорк, за да продължи с научната работа. Аз останах. По онова време вече работех в една кантора и бях асистент в Юридическия факултет. Виждахме се в края на седмицата, редувахме Бостън и Ню Йорк. После тя си взе специалността и се върна в Бостън, оженихме се, купихме къща, малка, не тази, която имам сега, точно при Кеймбридж.
Баща ми и Адел (както и родителите на Лизъл, колкото и да е необяснимо, те бяха много по-емоционални от нея и при нечестите ни гостувания в Санта Барбара, докато баща ѝ пускаше шеги, а майка ѝ слагаше пред мен чинии с нарязани на ивички краставици и поръсени с пипер домати от градината си, Лизъл наблюдаваше с непроницаемо лице, сякаш смутена или най-малкото озадачена от относителната им сърдечност) нито веднъж не ни попитаха дали мислим за деца, според мен смятаха, че докато не повдигат въпроса, все съществува вероятност да имаме. Истината е, че всъщност не изпитвах потребност от това, изобщо не си представях да имам дете, не изпитвах към децата нищо — нито добро, нито лошо. И това ми се струваше достатъчна причина да нямам: мислех, че трябва определено да искаш, дори да бленуваш за дете. Тази работа не бе за разколебаните и безстрастните. Лизъл беше на същото мнение, поне така ни се струваше.