Но после една вечер — аз бях на трийсет и една, тя на трийсет и две, бяхме млади — се прибрах и Лизъл вече беше в кухнята, чакаше ме. Беше необичайно, тя работеше до по-късно от мен и обикновено я виждах чак към осем-девет вечерта.
— Трябва да поговорим — подхвана угрижено и аз изведнъж се изплаших.
Лизъл го забеляза и се усмихна — не беше жесток човек и не искам да оставям впечатлението, че е била лишена от доброта, от нежност, защото носеше в себе си и двете, беше способна на тях.
— Няма нищо страшно, Харолд. — Сетне се позасмя. — Така мисля.
Аз седнах. Тя си пое въздух.
— Бременна съм. Не знам как е станало. Явно съм пропуснала да взема едно-две хапчета и съм забравила. Почти осем седмици. Днес при Сали потвърдиха. — (Сали ѝ беше съквартирантка от следването, най-добрата ѝ приятелка и нейна гинеколожка.) Каза го много бързо и отсечено, на лесно смилаеми изречения. После замълча. — От хапчетата нямам мензис, затова не съм разбрала. — А после, след като си замълчах: — Кажи нещо де.
В началото не можех.
— Как се чувстваш? — попитах.
Тя сви рамене.
— Чувствам се добре.
— Чудесно — отвърнах тъпо.
— Харолд — подхвана отново тя и седна срещу мен, — какво искаш да направим?
— Ти какво искаш?
Тя сви отново рамене.
— Аз знам какво искам. Искам да знам какво искаш ти.
— Не искаш да го задържиш.
Тя не го опроверга.
— Искам да чуя какво искаш ти.
— Ами ако кажа, че искам да го задържим?
Тя беше готова.
— В такъв случай ще го обмисля сериозно.
Не очаквах и това.
— Лийз — рекох, — ще направим каквото поискаш.
Не беше точно великодушно, бе породено най-вече от страх. В този, както и в много други случаи, с радост ѝ преотстъпвах решението.
Тя въздъхна.
— Не се налага да решаваме точно днес вечерта. Разполагаме с малко време.
С четири седмици, не се налагаше да го казва.
В леглото ме налегнаха мисли. Мисли, каквито минават през ума на всички мъже, ако някоя жена им каже, че е бременна: как ще изглежда детето? Дали ще ми хареса? Дали ще го обичам? А после и по-смазващото: бащинството. С всичките му отговорности, задачи, скука и възможности да се провалиш.
На другата сутрин не отворихме дума за това, на следващия ден също. В петък, докато си лягахме, тя рече сънено:
— Утре трябва да го обсъдим.
А аз отвърнах:
— На всяка цена.
Но не го направихме, не го направихме, после мина деветата седмица, минаха и десетата, после и единайсетата и дванайсетата, после пък вече бе късно, щеше да бъде трудно и неетично да предприемем нещо и според мен и на двамата ни олекна. Решението беше взето вместо нас, по-точно, нашата нерешителност бе взела вместо нас решението да имаме дете. За пръв път, откакто бяхме женени, и двамата бяхме толкова нерешителни.
Представяхме си, че ще бъде момиче и че ако е момиче, ще го наречем Адел — на майка ми, и Сара — на Сали. Но не беше момиче и затова предоставихме на Адел (която бе толкова щастлива, че чак се разплака, един от малкото пъти, когато съм я виждала да плаче) да избере първото име, а на Сали — второто: Джейкъб Мор. (Защо Мор, попитахме Сали, а тя отвърна — на Томас Мор.)
Никога не съм бил от хората — знам, че и ти не си от тях, — които смятат, че любовта към едно дете е по-висша, по-важна, по-изпълнена със смисъл и величава от всяка друга. Не съм го смятал преди Джейкъб, не съм го смятал и след това. Но тази любов наистина е особена, понеже се крепи не на физическото привличане, на насладата или интелекта, а на страха. Не си изпитвал истински страх, докато не ти се роди дете, и вероятно това ни подлъгва да откриваме по-голямо величие — в страха ни има по-голямо величие. Всеки ден първата ни мисъл е не „Обичам го“, а: „Как е?“. За една нощ светът се преобразява в писта, минирана с ужасни опасности. Притискам детето в обятията си и докато чакам да прекося улицата, си мисля колко абсурдно е да разчитам моето дете, всяко дете да оцелее в този живот. Вижда ми се невероятно, както е невероятно да оцелее някоя от онези пеперуди от края на пролетта — нали се сещаш, дребни такива, бели, — които се случва да виждам как прелитат само на милиметри от предното стъкло на автомобила, без да се размажат в него.