И нека ти кажа още две неща, които научих. Първото е, че няма никакво значение на каква възраст е детето ти и кога и как е станало твое. Решиш ли веднъж да възприемаш някого като свое дете, нещо се променя и на каквото и да си се радвал дотогава, каквото и да си чувствал дотогава към него, то е изместено от страха, който излиза на преден план. Това не е биология, това е нещо извън биологията, не толкова решимост да осигуриш оцеляването на генетичния код, колкото желание да докажеш, че си неуязвим за предизвикателствата и капаните на Вселената, да победиш силите, които се домогват да унищожат каквото ти принадлежи.
И второто: когато детето ти умре, чувстваш каквото си очаквал да чувстваш, чувства, документирани толкова добре от толкова много други, че дори няма да си правя труда да ги изброявам тук, само ще кажа, че всичко, написано за скръбта, е еднакво, и не току-така — наистина няма съществено отклонение от текста. Понякога чувстваш по-силно едно и по-слабо — друго, понякога емоциите ти са разбъркани, случва се и да ги изпитваш за по-дълго или за по-кратко. Но те винаги са еднакви.
Има обаче нещо, което никой не казва: когато се случва с твоето дете, някаква част от теб, съвсем мъничка част, която обаче няма как да пренебрегнеш, чувства и облекчение. Защото накрая е настъпил мигът, който си очаквал, мигът, от който си се страхувал и за който си се подготвял от деня, когато си станал родител.
„Ох — казваш си, — настъпи. Ето го.“
И след това вече няма от какво да се страхуваш.
Преди години, след като излезе третата ми книга, един журналист ме попита веднъж можеш ли да определиш веднага дали даден студент мисли като юрист и отговорът е: понякога. Но често грешиш — студентът, който в първата половина на курса ти се е струвал блестящ, се представя все по-зле, а студент, който не се е откроявал с нищо, започва да изпъква с постиженията си и на теб ти е приятно да го слушаш как разсъждава.
Често в първи курс им е най-трудно на природно най-умните: първи курс в Юридическия факултет, особено в Юридическия факултет, всъщност не е място, където се възнаграждават съзидателното начало, абстрактното мислене и въображението. Въз основа на онова, което съм чувал, а не от непосредствени наблюдения, често си мисля, че в това отношение в Юридическия факултет е малко като в художествените академии.
Джулия имаше приятел, казваше се Денис, като дете рисувал невероятно талантливо. Били приятели от съвсем малки и веднъж тя ми показа някои от нещата, които е рисувал на десетина-дванайсет години: малки скици на птици, които кълват нещо по земята, на лицето му, кръгло и безизразно, на баща му, местния ветеринар, докато той гали по козината озъбен териер. Бащата на Денис обаче не виждал смисъл от уроците по рисуване и никой не го обучавал. Но когато пораснали и Джулия се записала да следва, Денис тръгнал на художествена школа, за да се научи да рисува. Разказал, че първата седмица ги оставили да рисува кой каквото иска и преподавателят избирал все рисунките на Денис, за да ги закачи на стената — за похвала и обсъждане.
После обаче започнали да ги учат как да рисуват, всъщност да прерисуват. Втората седмица рисували само елипси. Широки елипси, дебели елипси, тънки елипси. Третата седмица рисували кръгове: триизмерни кръгове, двуизмерни кръгове. После цвете. След това ваза. Сетне ръка. Глава. Тяло. И с всяка седмица професионално обучение Денис рисувал все по-зле и по-зле. В края на семестъра рисунките му вече изобщо не били окачвани на стената. Вече се смущавал да рисува. Видел ли куче с козина, провиснала до земята, си представял не куче, а кръг в квадрат, а щом се опитал да го нарисува, се притеснявал за пропорциите, а не за самото изображение на куче.
Решил да поговори с преподавателя. „От нас се очаква да ви прекършим, Денис — отвърнал преподавателят. — Ще го преодолеят само наистина талантливите.“
— Предполагам, че не съм бил от наистина талантливите — все повтаряше Денис.
Беше станал адвокат, живееше със съдружника си в Лондон.
— Клетият Денис — казваше Джулия.
— О, всичко е наред — въздишаше Денис, но никой от нас му вярваше.
По същия начин Юридическият факултет прекършва ума. Белетристите, поетите и художниците често не се справят в Юридическия факултет (освен ако не са слаби белетристи, поети и художници), но не е задължително математиците, логиците и учените да се справят по-добре от тях. Първите се провалят, защото си имат своя логика, вторите — защото логиката е всичко, което имат.