Той обаче още от началото беше добър студент — отличен студент, — но величието му често бе прикрито зад агресивно безличие. Докато го слушах как отговаря в аудиторията, знаех, че притежава всичко необходимо, за да стане отличен юрист: не току-така правото е определяно като занаят и като всички занаяти за него се иска най-вече добра памет, каквато той имаше. Освен това, както при много занаяти, за него се иска и умението да виждаш проблема, пред който си изправен… и непосредствено след това другите проблеми, които той може да породи. Точно както за строителния предприемач една къща не е просто постройка — тя е плетеница от тръби, покрити през зимата с лед, от дъски, които през лятото се изметват от влагата, от улуци, които през пролетта бълват цели фонтани от вода, от цимент, който се напуква от първия есенен студ, за юриста една къща е нещо друго. Една къща е заключен сейф, пълен с договори, с ипотеки, бъдещи съдебни искове, възможни нарушения: тя се свежда до потенциалните посегателства срещу имуществото ви, движимо и недвижимо, срещу личността и личния ви живот.
Не можеш, разбира се, да мислиш така през цялото време, иначе ще полудееш. И за повечето юристи къщата в крайна сметка си е просто къща, която да обзаведеш, да постегнеш, да боядисаш и да опразниш, ако се местиш. Но има период, в който всеки студент по право — всеки добър студент по право — установява, че представите му някак си се променят, и си дава сметка, че няма как да се скриеш от закона, че няма взаимодействие, страна в делничния живот, до които да не стигат дългите му вкопчващи се пръсти. Улицата се превръща в смразяващо бедствие, в кълбо от нарушения и потенциални граждански съдебни искове. Сватбата прилича на развод. Светът става временно непоносим.
Той го умееше. Можеше да вземе даден съдебен иск и да види как ще приключи делото, а това е много трудно, понеже трябва да отчетеш всички вероятности, всички възможни последствия, а после да отсееш за кои да се притесняваш и кои да подминеш. Но правеше — не можеше да се спре и да не прави още нещо: да се пита за нравствената страна на всеки съдебен иск. А това не помага, ако следваш право. Имах колеги, които не позволяваха на студентите си дори да изричат думите „справедлив“ и „несправедлив“. „Справедливостта няма нищо общо с това — ни крещеше един от преподавателите. — Какъв е законът? Какво казва законът?“ (Преподавателите по право обичат да драматизират, всички го обичаме.) Друг пък, споменеше ли някой тези думи, не казваше нищо, само отиваше при провинилия се и му връчваше малко листче, каквито държеше на цяло тесте във вътрешния джоб на сакото си — на него пишеше: „«Дрейман» 241“. На „Дрейман“ 241 беше Катедрата по философия.
Да вземем например следната хипотеза: на един отбор по американски футбол му предстои да гостува за следващия си мач, но един от микробусите се поврежда. Затова от отбора питат майката на един от футболистите дали ще им услужи с микробуса си, за да се превозят. Разбира се — отвръща тя, — само че няма да шофирам аз. После моли помощник-треньора да я смени зад волана и да откара отбора. По пътя се случва нещо ужасно, микробусът се подхлъзва и се преобръща, всички в него загиват.
Тук няма углавно дело. Пътят е бил хлъзгав, мъжът зад волана не е употребил алкохол. Станала е злополука. Въпреки това родителите на играчите, майките и бащите на загиналите футболисти съдят собственицата на микробуса. Изтъкват, че микробусът е неин и още по-важно, че именно тя е посочила кой да седне зад волана. Той само е изпълнил указанията ѝ, затова отговорност носи собственицата. И така: какво се случва? Трябва ли ищците да спечелят делото?
Студентите не обичат този случай. Аз не го посочвам често като пример — той е толкова краен, че, струва ми се, е по-скоро стряскащ, отколкото поучителен, — но посоча ли го, задължително чувам как някой в аудиторията казва: „Но не е справедливо!“. И колкото и да е дразнеща тази дума — справедливо, — е важно студентите да не забравят никога това понятие. Казвах им, че „справедливо“ никога не е отговор. Но винаги трябва да се взима предвид.
Той обаче нито веднъж не е говорил за справедливост. Понятието явно го интересуваше слабо, което направо ме очароваше, защото хората, особено младежите, се интересуват много от справедливостта. Това е представа, на която учат добрите деца: това е ръководното начало в детските градини, летните лагери, детските площадки и футболните игрища. Навремето, когато тръгна на училище, когато започна да научава разни неща, да разсъждава и да говори, Джейкъб знаеше какво е „справедливо“, знаеше и че то е важно, че трябва да се цени. Справедливостта е за щастливите хора, за хора, на които им е провървяло да имат живот, предопределян от сигурни неща, а не от неясноти.