Правилно и погрешно обаче са за — е, не точно за нещастните, а може би за хората с белези, със страхове.
Или си го мисля само сега?
— И така, спечелили ли са ищците? — попитах.
Онази година, годината, когато той беше в първи курс, всъщност дадох на лекциите си точно примера с този случай.
— Да — отговори той и обясни защо: знаеше инстинктивно защо би трябвало да са спечелили.
И точно тогава като по знак чух от дъното на аудиторията тихото: „Не е справедливо!“, и още преди да съм започнал първата си лекция за годината — „справедливо“ никога не е отговор и така нататък, и така нататък, — той каза едва чуто:
— Затова пък е правилно.
Така и не успях да го попитам какво е имал предвид. Лекцията свърши, всички веднага се изправиха и едва ли не хукнаха към вратата, сякаш в помещението имаше пожар. Помня, казах си, че трябва да го попитам на следващата лекция по-нататък през седмицата, но забравих. Сетне забравих още веднъж и още веднъж. През годините се сещах от време на време за този разговор и всеки път си казвах: трябва да го питам какво е имал предвид. А после така и не го правех. И аз не знам защо.
И така това се превърна в негова запазена марка: той познаваше правото. Чувстваше го. Но тъкмо когато ми се искаше да спре да говори, той вмъкваше някой нравствен довод, споменаваше етиката. Много те моля — казвах си наум, — много те моля, не го прави. Законите са просто нещо. Те позволяват по-малко нюанси, отколкото си мислиш. Всъщност етиката и нравствеността имат място в правото — но не и в юриспруденцията. Именно нравствеността ни помага да ковем законите, но нравствеността не ни помага да ги прилагаме.
Притеснявах се, че само ще си създаде трудности, че — колкото и да ми е неприятно да го казвам за професията си — ще усложни с мислене истинската си дарба. „Спри!“ — идеше ми да му кажа. Но така и не го направих, защото в крайна сметка осъзнах, че ми е приятно да го слушам как мисли.
Накрая се оказа, разбира се, че е било излишно да се тревожа: той се научи да се сдържа, научи се да спре да говори за правилно и погрешно. А както знаем, тази негова склонност не му попречи да стане голям юрист. След време обаче често ми домъчняваше за него и за самия мен. Съжалявах, че не съм го накарал да се махне от Юридическия факултет, съжалявах, че не съм му казал да отиде, условно казано, на „Дрейман“ 241. Уменията, които му дадох, се оказаха ненужни. Съжалявах, че не съм го насочил към нещо, където умът му да бъде все така пъргав и на него да не му се налага да го озаптява така, че да мисли скучно. Имах чувството, че съм взел човек, който навремето е знаел да рисува куче, и съм го превърнал в човек, който не умее да рисува друго, освен геометрични фигури.
По отношение на него съм виновен за много неща. Но понякога, колкото и да е нелогично, изпитвам най-голяма вина именно за това. Бях отворил вратата на микробуса, бях го поканил да се качи. И макар да не се бях отклонил от пътя, го бях откарал на място, където е мрачно, студено и безцветно, и го бях оставил да стои там, а там, откъдето го бях взел да стои изумен, прехласнат, всичко преливаше от багри и небето бе озарено от фойерверки.
3
Три седмици преди да замине за Бостън, където щеше да празнува Деня на благодарността, в службата му се получи пратка: голяма плоска неподатлива дървена кутия с името и адреса му, написани от всички страни с черен маркер, която стоя при бюрото му цял ден, чак до късно вечерта, когато той вече имаше възможност да я отвори.
От адреса на подателя бе разбрал какво е, но пак го глождеше вроденото любопитство, обземащо ни, когато разопаковаме нещо, пък било то и нежелано. Вътре в кутията имаше пластове амбалажна хартия, сетне пластове опаковъчна хартия с въздушни мехурчета и накрая листове бяла хартия, с които бе увита самата картина.
Той я обърна. „На Джуд с любов и извинения, Джей Би“, беше драснал Джей Би направо върху платното, точно над подписа „Жан-Батист Марион“. Отзад за рамката с лепенка бе прихванат плик с писмо от галерията на Джей Би, удостоверяващо с подписа на секретаря, че картината и датата са оригинални.