Той спря да се полюбува на „Уилем и момичето“, една от картините, които вече беше виждал и всъщност бе откупил — на нея Джей Би беше нарисувал Уилем така, че той бе с гръб към фотоапарата и се виждаха само очите му, които сякаш гледаха право в теб, макар че всъщност бяха извърнати вероятно към момиче, застанало точно в полезрението на Уилем. Хареса му изражението на Уилем, макар и да го познаваше до болка — Уилем гледаше така, когато се канеше да се усмихне и устата му още бе мека и някак нерешителна, но мускулите около очите му вече се повдигаха нагоре. Платната не бяха подредени хронологично, затова след тази имаше картина с негов портрет само отпреди няколко месеца (той бързаше да подмине своите изображения), а после бе портретът на Малкълм и сестра му — от обзавеждането той разбра, че двамата са рисувани в първото жилище на Флора в Западен Вилидж, откъдето тя се бе изнесла отдавна („Малкълм и Флора“, Бътун стрийт).
Затърси с очи Джей Би и го видя да разговаря с директора на галерията — точно в този миг Джей Би проточи врат, срещна погледа му и му махна.
— Гений — каза му той само с устни над главите на хората, а Джей Би грейна в усмивка и отвърна също само с устни:
— Благодаря.
После обаче той се премести при третата, последна стена и ги видя: две картини, и двете с него, които Джей Би изобщо не му беше показвал. На първата той бе съвсем млад и държеше цигара, а на втората — според него някъде отпреди две години — седеше свит на леглото с чело, опряно в стената, със скръстени ръце и крака и със затворени очи — положението, което заемаше винаги след пристъп, когато събираше сили, за да опита да се изправи. Не помнеше Джей Би да е правил такава снимка, пък и ако се съдеше от ъгъла — фотоапаратът надзърташе иззад рамката на вратата, — Джей Би явно не е искал не само той да не я запомни, а изобщо да знае за съществуването ѝ. За миг шумът в помещението сякаш утихна около него и той не бе в състояние да прави друго, освен да гледа и гледа картините: колкото и да бе разстроен, се владееше достатъчно, за да осъзнава, че реагира не на самите образи, а на спомените и усещанията, към които те го връщат, и възмущението му, задето и други виждат тези свидетелства за два от нещастните мигове в живота му, е лична реакция, присъща само на него. За всички останали двете картини не бяха вмесени в никакъв контекст и бяха съвсем безсмислени, освен ако той не решеше да ги разясни. Но колко трудно му беше да ги гледа и най-неочаквано му се прииска остро да е сам.
Издържа някак вечерята по случай откриването, която сякаш нямаше край и на която Уилем му липсваше много — но онази вечер Уилем имаше представление и не бе успял да дойде. Поне не му се наложи да разговаря с Джей Би, който бе зает с гостите, и намери някак сили да се усмихне на хората, сред които и галеристът на Джей Би, които дойдоха да му кажат, че последните две картини, онези, на които е изобразен той, са най-добрите в изложбата (сякаш имаше някаква заслуга), и да се съгласи с тях, че Джей Би е изключителен талант.
Ала по-късно, след като се прибра и си върна самообладанието, най-сетне се почувства свободен да сподели пред Уилем, че се чувства предаден. А Уилем застана толкова непоколебимо на негова страна, ядоса се толкова, че на него тутакси му олекна — и той си даде сметка, че двуличието на Джей Би е изненадало и Уилем.
Това бе началото на втората караница, започнала със сблъсък с Джей Би в едно кафене до жилището му, по време на който Джей Би се показа влудяващо неспособен да се извини — вместо това говореше и говореше колко прекрасни били картините и как някой ден, след като се преборел с комплексите си, той щял да ги оцени, как всичко това всъщност било дреболия и той наистина трябвало да застане лице в лице с неувереността си, която бездруго си била безпочвена, как това може би щяло да му помогне, как всички, освен него знаели колко невероятно изглежда и това не го ли навеждало на мисълта, че може би — не, със сигурност именно той греши за себе си, пък и картините вече били нарисувани, били готови и какво очаквал той да стане с тях? Щял ли да се почувства по-щастлив, ако бъдат унищожени? Какво трябвало да направи Джей Би, да ги смъкне от стената и да ги подпали ли? Хората вече ги били видели, нямало как да се върнат назад и защо той просто не го приемел и не го преглътнел?