— Не искам от теб, Джей Би, да ги унищожиш — отвърна той, толкова вбесен и замаян от странната логика и почти обидната непреклонност на Джей Би, че направо му идеше да закрещи. — Искам от теб да се извиниш.
Но Джей Би не можеше или не искаше да се извинява и накрая той стана и си тръгна, а Джей Би не се опита да го спре.
След това просто спря да говори на Джей Би. Уилем също се бе заел с въпроса и двамата (както му каза Уилем) започнали да си крещят направо на улицата, след което и Уилем престана да разговаря с Джей Би и те трябваше да разчитат за новини от Джей Би главно на Малкълм. Малкълм, който съвсем в свой стил не взе страна, призна пред тях, че според него Джей Би изобщо не е прав, но в същото време подметна, че двамата искат невъзможното.
— Знаеш, Джуди, че той няма да се извини — рече му. — Говорим не за друг, а за Джей Би. Губиш си времето.
— Наистина ли искам невъзможното? — попита той Уилем след този разговор.
— Не — отвърна на мига Уилем. — Постъпил е ужасно, Джуд. Постъпил е ужасно и трябва да се извини.
Изложбата се разпродаде. „Уилем и момичето“ му бе доставена в службата, както и „Уилем и Джуд, Лиспенард стрийт П“, която Уилем бе купил. „Джуд след заболяване“ (щом научи заглавието, той отново се ядоса и се почувства унижен дотолкова, че за миг разбра от собствен опит какво означава да си „заслепен от ярост“) беше продадена на колекционер, чиито покупки се смятаха за добра поличба и предвещаваха бъдещи успехи: той купуваше картини само на първи самостоятелни изложби на художници и после почти всички, от които бе купил нещо, правеха страхотна кариера. Само централното платно на изложбата — „Джуд с цигара“, остана без нов дом и това се дължеше на поразително аматьорска грешка — директорът на галерията го беше продал на важен колекционер от Великобритания, а собственикът — на Музея за съвременно изкуство.
— Чудесно — заяви Уилем на Малкълм, понеже знаеше, че Малкълм ще предаде думите му на Джей Би. — Нека Джей Би каже на галерията, че ще задържи картината, а после я даде на Джуд.
— Не може да го направи — отсече възмутен Малкълм, сякаш Уилем беше предложил просто да изхвърлят платното в боклукчийската кофа. — Това е Музеят за съвременно изкуство.
— Чудо голямо! — възкликна Уилем. — Щом е толкова добър, от Музея ще откупят друго. Но ти казвам, Малкълм, това наистина е единственото решение, което му остава, ако иска да запази Джуд като приятел. — Известно време той мълча. — Мен също.
И така, Малкълм го предаде на Джей Би и мисълта да изгуби Уилем като приятел бе достатъчна Джей Би да му се обади и да настоява за среща, на която се разкрещя и обвини Уилем, че го предава, че вечно взима страната на Джуд и изобщо не му пука за неговата, на Джей Би, кариера, докато той, Джей Би, винаги е подкрепял Уилем.
Всичко това се бе разигравало в продължение на няколко месеца, през които пролетта се смени с лято, те двамата с Уилем заминаха за Труро без Джей Би (и без Малкълм, който им каза, че се страхувал да оставя сам Джей Би), Джей Би пък отиде за Деня на паметта у Ървинови в Акуина, този път не празнуваха заедно Четвърти юли и те с Уилем заминаха за Хърватия и Турция, пътуване, което подготвяха отдавна.
После пък дойде есента и по времето, когато се състоя втората среща на Уилем и Джей Би, Уилем изневиделица, най-неочаквано получи първата си филмова роля — на краля в киноадаптацията на „Момичето със сребърните ръце“, — през януари заминаваше на снимки в София, самият той пък бе повишен в службата, потърси го един от съдружниците в „Кромуел, Търман, Грейсън и Рос“, една от най-добрите юридически кантори в града, освен това му се налагаше по-често да се придвижва с инвалидната количка, която Анди му бе набавил през май, Уилем скъса с приятелката си, с която ходеше от година, и започна да излиза с една художничка по костюмите на име Филипа, бившият му колега от Прокуратурата Кериган разпрати до всички, с които бе работил някога, писмо по електронната поща, в което признаваше нетрадиционната си сексуална ориентация и същевременно заклеймяваше консерватизма, Харолд го попита кой тази година ще идва заедно с него за Деня на благодарността и дали можел да остане един ден след другите, които е поканил, защото те с Джулия искали да поговорят с него, двамата с Малкълм ходиха няколко пъти на театър, а с Уилем — на изложби, той прочете и няколко романа, за които при други обстоятелства щеше да спори с Джей Би, защото в групата именно те двамата си падаха по четенето на романи: дълъг-предълъг списък с неща, които навремето четиримата щяха да правят заедно, а сега обсъждаха по двама, по трима. В началото това ги объркваше, години наред четиримата бяха неразделни, но той посвикна и макар Джей Би да му липсваше — с остроумната си погълнатост от самия себе си, с това как виждаше всичко, което можеше да предложи светът, само доколкото то го засягаше лично него, — той установи, че не може да му прости и в същото време може да си представи живота си без него.