Но когато отиде у Харолдови с ореховия сладкиш, който беше направил предишната вечер, Джулия го посрещна сама на вратата.
— Не споменавай патицата — му пошушна, докато го целуваше за добре дошъл.
В кухнята Харолд вадеше с изтерзан вид от фурната голяма пуйка.
— Не казвай и дума — предупреди го Харолд.
— А какво трябва да кажа? — попита той.
Тази година Харолд се поинтересува какво мисли за пъстървата.
— Пъстърва, пълнена с разни други неща — допълни той.
— Обичам пъстърва — отговори той предпазливо. — Но знаеш ли, Харолд, всъщност обичам и пуйка.
Всяка година провеждаха този разговор в различни вариации и Харолд предлагаше като подобрение на пуйката какви ли не животни и белтъчини — задушена чернокрака кокошка копринка, филе миньон, тофу с юдино ухо, салата от пушена бяла риба върху домашен ръжен хляб.
— Никой, Джуд, не обича пуйка — отвърна припряно Харолд. — Знам какво правиш. Не ме обиждай, като се преструваш, че обичаш пуйка, защото според теб всъщност не мога да приготвя нищо друго. Ще ядем пъстърва, точка по въпроса. А можеш ли да направиш сладкиш като миналата година? Мисля, че ще върви добре с виното, което съм взел. Само ми прати списък с нещата, които трябва да взема.
Както си мислеше той, озадачаващото бе, че като цяло Харолд бе равнодушен към храната (и виното). Всъщност имаше ужасен вкус и често го водеше по ресторанти, които бяха прекалено скъпи, но посредствени и където Харолд с наслада поглъщаше големи порции изгоряло месо с невъобразимо скашкани спагети за гарнитура. Всяка година двамата с Джулия (която също не се вълнуваше особено от храната) обсъждаха странната мания на Харолд: той имаше много обсебености, някои от които необясними, но тази изглеждаше особено странна не на последно място защото беше трайна.
Уилем смяташе, че експериментите на Харолд за Деня на благодарността са започнали отчасти на шега, но с годините са се изродили в нещо по-сериозно и сега той наистина не може да спре, макар и да е наясно, че никога няма да се получи.
— Но така да знаеш, всъщност го прави заради теб — отбеляза Уилем.
— В смисъл? — попита той.
— Старае се заради теб — уточни Уилем. — По този начин ти казва без думи, че държи на теб и се опитва да те смае.
Той го отхвърли веднага.
— Едва ли, Уилем.
Понякога обаче си внушаваше, че Уилем може и да е прав, и се чувстваше смешен и жалък, понеже тази мисъл го правеше щастлив.
Тази година на Деня на благодарността щеше да дойде само Уилем: по времето, когато двамата с Джей Би се помириха, Джей Би вече бе решил да отиде с Малкълм у лелите си и когато се опита да го отмени, те явно се бяха подразнили много и той бе решил да не ги настройва повече срещу себе си.
— Какво ли ще бъде тази година? — попита Уилем. В сряда, вечерта преди Деня на благодарността, се бяха качили на влака. — Печен лос? Елен? Костенурка?
— Пъстърва — рече той.
— Пъстърва! — възкликна Уилем. — Е, пъстървата е лесна работа. Нищо чудно тази година наистина да ядем пъстърва.
— Но щял да я пълни с нещо.
— Охо! Взимам си думите назад.
На вечерята бяха осем души: Харолд и Джулия, Лорънс и Джилиан, приятелят на Джулия Джеймс и гаджето му Кеъри и те двамата с Уилем.
— Пъстърва за чудо и приказ, Харолд — каза Уилем, докато си режеше второ парче от пуйката, и всички се засмяха.
В кой точно момент — запита се той — е престанал да се притеснява и да се чувства не намясто на вечерите у Харолд? Със сигурност приятелите му бяха помогнали. Харолд обичаше да спори с тях, обичаше да се опитва да предизвика Джей Би така, че той да прави възмутителни расистки изявления на границата на приемливото, обичаше да подпитва Уилем кога ще се задоми, обичаше да обсъжда с Малкълм структурните и естетическите насоки. Знаеше, че на Харолд му е приятно да общува с тях, на тях също им беше приятно и това му позволяваше просто да ги слуша такива, каквито са, без да изпитва потребност да участва: бяха като ято папагали, които разперваха един срещу друг яркоцветните си пера и се пъчеха без страх и срам сред себеподобните си.