Джо Абъркромби
Малка омраза
Ерата на безумието #1
Част I
С иновациите настъпват шантави времена. Сега всичко на този свят ще се прави поновому.
Благословии и проклятия
— Риккъ.
Тя повдигна леко клепач. Тънкият сноп ослепителна светлина я прониза като нож.
— Връщай се.
Избута с език от устата си подгизналото от слюнка дървено трупче и изграчи единственото, на което беше способна в момента:
— Мамка му.
— Браво на момичето! — Изърн беше клекнала до нея. Огърлицата ѝ от руни и тънки кости беше провиснала над лицето на Риккъ. На физиономията ѝ грееше онази нейна налудничава усмивка, така щедра откъм дупки между зъбите и така оскъдна откъм надежда и упование. — Какво видя?
Риккъ повдигна ръка и притисна длан към челото си. Имаше усещането, че ако не стиска здраво, главата ѝ ще се пръсне. Образите бяха като жигосани от вътрешната страна на клепачите ѝ, сякаш беше гледала право в слънцето.
— Видях хора да падат от висока кула. Десетки хора. — Образите на сгромолясващите се в подножието на кулата тела я накараха да стисне още по-здраво очи. — Видях обесени хора. Цели върволици от бесилки. — Стомахът ѝ се сви на топка при спомена за поклащащи се тела и провиснали над земята стъпала. — Видях… битка като че ли? В подножието на облят в кръв хълм.
Изърн подсмръкна шумно:
— В Севера сме. Не се иска магия да се досетиш, че предстои битка. Друго какво видя?
— Видях Уфрит в пламъци. — Риккъ почти долавяше мириса на дима. Притисна длан към лявото си око. Беше горещо. Изгаряше.
— Друго какво?
— Видях вълк да поглъща слънцето. После лъв погълна вълка. След това агне погълна лъва. Накрая бухал погълна агнето.
— Огромен звяр ще да е този бухал.
— Или агнето много малко? Какво означава това?
Изърн постави върха на показалеца върху напуканите си устни, както обикновено правеше, когато бе напът да изрече една от онези свои дълбокомислени фрази.
— Нямам никаква идея. Вероятно колелото на времето ще отключи тайните на виденията ти.
Риккъ се изплю на земята, но вкусът на отчаяние си остана в устата ѝ.
— Значи… просто чакаме да видим?
— В единайсет от дванайсет случая това е най-доброто решение. — Изърн се почеса по шията и ѝ намигна. — Ама ако го кажа така просто, никой няма да ме мисли за голям мъдрец.
— За тайните на виденията ми не знам, но други две тайни мога да ти разкрия незабавно. — Риккъ изпъшка, надигайки се на лакът. — Главата ми ще се пръсне и съм се насрала.
— Второто не е тайна за никого с нос на главата.
— Риккъ дрислата, така ще кажат хората. — Тя сбърчи нос. — И няма да е за пръв път.
— Проблемът ти е, че те е грижа какво казват хората.
— Проблемът ми е, че съм проклета с тия гърчове.
Изърн почука с върха на показалеца си по скулата под лявото си око:
— Ти казваш проклета с гърчове, аз чувам благословена с дългото око.
— Хм. — Риккъ се претърколи и застана на четири крака. Стомахът ѝ се надигна и запари в гърлото ѝ. Мътните го взели, беше като изстискана. Дважди повече болка, отколкото след нощ в таверната, но нито един от сладките спомени от вечерта. — Не се чувствам много благословена — добави тя, след като успя да надделее над стомаха си и след като се оригна.
— Малко са благословиите, иззад които не се прокрадва проклятие, малко са и проклятията, в които не се спотайва пък макар и мъничко благословия. — Изърн извади парче суха дървесна гъба и отряза зрънце от него. — Като с всичко останало, въпрос на това откъде ще го погледнеш.
— Много дълбокомислено.
— Както винаги.
— Може би някой с по-малко главоболие ще се радва повече на мъдростите ти.
Изърн наплюнчи пръсти, смачка хубаво на топче дървесната гъба и я подаде на Риккъ:
— Аз съм неизчерпаем извор на мъдрост, но не можеш да накараш невежия да пие насила. А сега сваляй гащите. — И тя избухна в онзи свой дивашки смях. — Думите, които чакат с най-голямо нетърпение да чуят момчетата.
Риккъ седеше, облегнала гръб на един от побитите в земята камъни със снежни шапки, присвила очи срещу слънцето, надничащото през подгизналите от вода клони. Беше се загърнала в наметалото с кожена яка, което ѝ даде на тръгване баща ѝ, но то не успяваше да спре всички повеи на мразовития вятър и част от тях нахлуваха под него и щипеха голия ѝ задник. Дъвчеше парчето дървесна гъба и то прогонваше една по една болките, които дращеха с черни нокти по цялото ѝ тяло. Опитваше да се отърси от спомените за високата кула, обесените и горящия Уфрит.