— За стрелата няма значение кой какво заслужава и какво не. Най-добрата защита от стрела не е доблестен и изпълнен с добри дела живот, а да гледаш да си винаги този, който я пуска, ясно? — Изърн седна и облегна гръб в Риккъ. Миришеше на пот и влажна земя. Задъвка дървесната гъба. — Те бяха врагове на баща ти. Наши врагове. Нямахме друг избор.
— Не съм сигурна дали въобще направих избор. — Риккъ зачопли разранените си нокти и горчивия спомен. — Просто изпуснах тетивата. Глупава грешка. За негова беда.
— Или за наш късмет.
Риккъ се сгуши до Изърн, обгърната от студеното ѝ наметало и мрачното настроение.
— Няма справедливост значи? Ни за мен, ни за него. Просто свят, който извръща безучастно глава и не му дреме за никого от нас.
— Че защо да му дреме?
— Аз убих момчето. — Риккъ усети стъпалото си да потрепва, после потрепването стана гърч и мина по целия ѝ крак, а гърчът прерасна в тръпка, която мина през цялото ѝ тяло. — Както и да го мисля… все не ми изглежда редно.
Усети дланта на Изърн на рамото си и ѝ бе благодарна за жеста.
— Ако убиването на хора започне да ти се струва като нещо редно, значи имаш много по-сериозен проблем. От вината боли, но човек трябва да е благодарен за нея.
— Благодарен?
— Вината е лукс, на който се радва само онзи, който още диша, който не умира от болка и който не е на крачка от това да не умре от глад или студ. Ако само вина те мъчи, момиче… — Риккъ видя бледия блясък на зъбите на Изърн в тъмното, — значи си повече от добре.
И тя плесна здраво Риккъ по бедрото и се изкиска дрезгаво. Точно като вещица. Сигурно имаше някакви магически способности все пак, защото Риккъ усети, че се усмихва. За пръв път от дни. И от самата усмивка ѝ стана по-леко. Усмивката е най-добрият щит, както казваше баща ѝ.
— Защо просто не ме изостави там? — попита тя.
— Дала съм дума на татко ти.
— Хубаво, но всички говорят, че си най-ненадеждната кучка в целия Север.
— Никой не знае по-добре от теб колко струва това, което всички говорят. Истината е, че държа само на думата, която съм дала на човек, когото харесвам. Хората ме мислят за ненадеждна, защото, като оставим настрана планинците, това са точно седем души. — Тя стисна в юмрук татуираната си ръка и го разклати заплашително. — За тези седмината съм непоклатима като скала.
Риккъ преглътна тежко:
— Значи ме харесваш?
— Мм. — Изърн разтвори юмрук, разкърши пръсти и ставите ѝ изпукаха. — За теб не съм убедена, но харесвам баща ти и съм му дала дума. Че ще опитам да сложа край на гърчовете ти, че ще отворя това твое „дълго око“ и че ще те върна жива и здрава при него. Тази дребна несгода с нахлуващата вражеска армия може и да го е прогонила от Уфрит, но дългът ми към него си остава. Ще те отведа докъдето са го прогонили копелетата на Стаур Здрачния. — Тя извърна очи към Риккъ, лукави, хитри като на лисица, забелязала отворен курник. — Но трябва да ти призная, че имам и друга, не дотам безкористна причина да го направя, и това е добре за теб, защото на безкористния не можеш никога да имаш вяра.
— Каква причина?
Изърн облещи очи и те се бялнаха на фона на мърлявото ѝ лице:
— Знам, че има по-добър Север, в който да живеем. Свободен от хватката на Скейл Желязната ръка и онзи, дето му дърпа конците — Калдер Черния. И дори от онзи, дето дърпа нему конците. Свободен Север, в който човек да избира сам пътя си. — Изърн се доближи до Риккъ. — И твоето дълго око ще ни води по пътеката към него.
Как се следи резултатът?
Искрите хвърчаха в тъмнината. Горещината жареше усмихнатото лице на Савин. От другата страна на зейналите порти работниците напрягаха тела, а машините бутала и колела. Всичко бе обагрено в червено от светлината на разтопения метал. Чуковете звънтяха, веригите дрънчаха, парата свистеше, работниците ругаеха. Музиката на правенето на пари.
Една шеста от леярната на улица „Хълмова“ беше нейна.
Едно от шестте огромни халета ѝ принадлежеше. Два от дванайсетте гигантски комина. Една от шестте нови машини. Една шеста от купчините въглища в двора, от стотиците блещукащи стъкла на прозорците. И естествено, една шеста от непрекъснато повишаващите се печалби. Река от сребро, достатъчна да засрами дори кралската хазна.
— По-добре да не се задържаме на едно място, милейди — промърмори Зури. Светлините от леярната се отразиха в очите ѝ, докато оглеждаше тъмната улица.
Беше права, както винаги. Повечето млади дами, които познаваше Савин, биха припаднали само при мисълта да посетят тази част на Адуа без военна охрана. Но човек, обитаващ самия връх на обществото, трябва да е готов от време на време да нагази в най-ниските му части. Особено когато зърне в тинята и мръсотията блещукането на злато.