— Какво мило момче — отбеляза Зури, докато го изпровождаше с поглед да изчезва в тъмнината, стиснало сребърната монета в една ръка и факлата в друга.
— Всички са — отвърна Савин. — Ако имаш нещо, което искат.
— Най-благословен е онзи, който осветява пътя на другите, казваше някога учителят ми по вероучение.
— Не беше ли този, който направи дете на една от ученичките си?
— Същият. — Зури повдигна тревожно вежди. — Духовната възвишеност не е без край.
При влизането на Савин в мърлявата пивница настана гробна тишина, зяпнаха я като екзотично, невиждано досега животно.
Зури извади кърпичка и забърса старателно част от тезгяха и докато Савин сядаше, издърпа дългата игла и свали внимателно шапката ѝ, без да помръдва и едно кичурче от косата ѝ. Притисна шапката до гърдите си. Напълно разбираемо, струваше колкото цялата постройка с все клиентелата ѝ. Един бърз оглед на последната и Савин установи, че всъщност бе подценила шапката си.
— Я гледай ти. — Мъжът от другата страна на тезгяха запристъпя бавно към нея, докато бършеше длани в лекьосана престилка, оглеждайки Савин от глава до пети. — Смея да твърдя, че това не е място за дама като теб.
— Още не сме се запознали. Нямаш и бегла представа що за дама съм. Кой знае, може би залагаш живота си на карта само като разговаряш с мен.
— Мисля, че съм достатъчно куражлия да продължа, ако и на теб ти стиска. — По мазната му усмивка Савин се досети, че незнайно защо си беше втълпил, че представлява голямо завоевание за нежния пол. — Как ти е името?
Тя подпря лакът на частта от тезгяха, избърсана от Зури, наведе се напред и изрече отчетливо двете срички:
— Савин.
— Мм, прекрасно име.
— Оо, ако толкова ти се нрави началото, направо ще си умреш, като чуеш края.
— Нима? — замърка мъжът. — Да го чуем тогава.
— Савин… дан… — И тя се наведе още повече, преди да нанесе съкрушителния удар. — Глокта.
Ако името на човек беше нож и ако можеше да се съди по това колко бързо пребледня лицето на мъжа, това на Савин току-що му преряза гърлото. Той се покашля, задави се, отстъпи крачка назад и се спъна в една от бъчвите.
— Лейди Савин. — Маджир се зададе по стълбите откъм кабинета си на горния етаж. Дървените стъпала заскърцаха под значителния товар на телосложението ѝ. — Каква чест.
— Нали? Тъкмо се запознавах с твоя човек.
Маджир хвърли бегъл поглед на пребледнелия като платно барман.
— Да го накарам ли да ти се извини?
— За какво? Че се прави на по-смел, отколкото е? Ако започнем да екзекутираме хората за това, в Съюза няма да останат и една дузина мъже, права ли съм, Зури?
Зури притисна шапката на Савин към гърдите си и видимо посърнала, отвърна:
— За беда, героите са почти на свършване.
— Ако знаех, че идваш — Маджир се покашля — чак дотук… сама…
— Ако започна да прекарвам цялото си време у дома с майка ми, ще се избием една друга — отвърна Савин. — Освен това смятам, че работата се върши, доколкото е възможно, лице в лице. В противен случай някой от съдружниците ти ще вземе да си въобрази, че започват да ти убягват неща. На мен нищо не ми убягва, Маджир.
Савин знаеше как да се държи подобаващо в подножието на обществото. Когато си имаш работа с грубияни, действаш грубо. Те друг език не разбират. Дебелата шия на Маджир се повдигна, докато тя преглъщаше тежко.
— Смее ли някой да се съмнява? — Тя постави плосък кожен калъф на тезгяха.
— Всичко ли е вътре?
— Полица от банкова къща „Валинт и Балк“.
— Сериозно? — „Валинт и Балк“ имаха мрачна репутация дори за банкери. Бащата на Савин неведнъж я бе предупреждавал никога да не работи с тях, защото веднъж задлъжнееш ли на „Валинт и Балк“, дългът ти никога няма да е изкупен. Тя подхвърли калъфа на Зури, която надникна в него и ѝ кимна одобрително. — На сериозно отиват нещата, щом дори разбойниците започнат да използват банки.
Маджир повдигна бавно вежда:
— Една честна жена има закона зад гърба си да я закриля. Бандитите трябва да полагат повече грижи, за да предпазят доходите си.
— Истинско съкровище си. — Савин се пресегна през тезгяха, щипна шеговито бузата ѝ и я разтърси. — Благодаря, Зури. И ти си същинско съкровище — добави тя, докато Зури поставяше обратно шапката на главата ѝ и забождаше дългата игла.
— Ако не възразяваш — каза Маджир, — ще изпратя няколко от момчетата да те придружат на връщане. Няма да мога да си го простя, ако ти се случи нещо лошо.