— О, хайде, хайде. Ако ми се случи нещо лошо, фактът, че няма да можеш да си го простиш, ще е най-малката ти грижа.
— Вярно. — Маджир я изпроводи с поглед, опряла масивни юмруци на тезгяха. — Предай поздрави на баща ти.
Савин прихна с цяло гърло:
— Нека не се обиждаме, като се преструваме, че на баща ми му дреме на оная работа за поздравите ти. — Савин изпрати въздушна целувка на втрещения барман, преди да излезе.
Диетам дан Корт, известният архитект, имаше вид на човек, държащ всичко под контрол. Писалището му беше отрупано с карти, чертежи и скици и само по себе си представляваше произведение на архитектурното изкуство. Савин се движеше сред най-високопоставените и властимащи в обществото и въпреки това се усъмни дали някога беше виждала по-голямо писалище. То запълваше кабинета почти от стена до стена, с по една тясна пътечка от двете му страни, по която собственикът му можеше да стигне до стола си. Вероятно въпросният собственик се нуждаеше от малко чужда помощ сутрин за стигане до стола. Савин се замисли дали да не му препоръча майстора, който правеше корсетите ѝ.
— Лейди Савин — поде монотонно Корт. — Каква чест.
— Нали? — Накара го да се наведе опасно ниско над писалището, за да целуне ръката ѝ, като през това време изучаваше неговата. Беше едра, месеста длан, с все още носещи следите от тежка работа пръсти. Издигнал се с труд човек. Посивялата му коса беше старателно преметната и безупречно пригладена на очевидно плешивото му теме. Горд и суетен мъж. Тя забеляза протрития маншет на някога великолепния му жакет. Човек във финансово затруднение, но усърдно стараещ се да го прикрие.
— На какво дължа удоволствието от посещението ви? — попита той.
Савин седна срещу него, а Зури свали шапката ѝ. Една дама с изискан вкус никога не изглежда така, сякаш полага усилие за каквото и да било. При нея нещата просто се случват от само себе си.
— Възможността за инвестиция, която споменахте при последната ни среща — отвърна тя.
Лицето на Корт се озари:
— Дошли сте да я обсъдим?
— Дошла съм да я направя.
Зури постави кожения калъф на Маджир на писалището така деликатно, сякаш бе довят от полъх на вятъра. Изглеждаше така малък върху огромното, тапицирано със зелена кожа писалище. Но това е магията на банките. Само те успяваха да направят безценното малко, а огромното безполезно.
По челото на Корт избиха ситни капчици пот:
— Всичко ли е вътре?
— Облигация от „Валинт и Балк“. Надявам се, ще свърши работа?
— Разбира се! — Той не успя да прикрие алчната нотка в гласа си, нито нетърпението, когато се пресегна през писалището. — Вярвам, споразумяхме се за дял от една двайсета…
Савин постави показалец в единия ъгъл на кожения калъф:
— Вие предложихте една двайсета. Аз просто замълчах.
Ръката на Корт застина във въздуха.
— Ами тогава…?
— Една пета.
В настъпилата тишина Корт явно обмисляше до каква степен да си позволи да изглежда възмутен, а Савин до каква степен да изглежда, че ѝ е все едно.
— Една пета? — И бездруго руменото му лице стана огненочервено. — Първите ми инвеститори придобиха половината на това срещу два пъти повече пари! Аз самият притежавам едва една пета, а на практика съм изкопал проклетото нещо със собствените си ръце! Една пета? Да не сте си загубили ума?
За Савин нямаше по-голямо изкушение от затръшнатата в лицето ѝ врата.
— За един безумна, за друг просто наблюдателна — отвърна тя и продължи да се усмихва прелестно насреща му. — Каналът ви е планиран далновидно, а мостът ви е истинско чудо. Наистина приемете поздравленията и възхищението ми. Занапред всички ще строят с желязо. Но не е завършен, а сте свършили парите.
— Имам запаси за два месеца.
— За две седмици в най-добрия случай.
— В такъв случай разполагам с две седмици да намеря по-разумен и приемлив инвеститор!
— Разполагате с два часа. — Савин повдигна високо вежди. — По-късно довечера ще се видя с Тилде дан Ръкстед.
— С кого?
— С Тилде, младата съпруга на лорд маршал Ръкстед. Чудесно, мило момиче, но майко мила, каква клюкарка! — Савин извърна поглед нагоре към Зури.
— Сърцето ми се къса да говоря така за едно от божиите създания — поде Зури, сведе смирено очи и запърха с дългите си мигли, — но тя е същинско плямпало.
— И когато ѝ кажа и я помоля да не споменава за това на никого, естествено, защото само на нея го казвам, че нямате инвестиции, за да завършите строежа, че имате проблеми с разрешителните и с протестиращи работници, всичко ще бъде разнесено из града още преди изгрев-слънце.