Лъжа като всичко останало, излязло от устата му, замислено с цел да го направи една идея по-малко ненавистен за околните. Запита се кого ли заблуждаваше. Хилди безсъмнено виждаше истината. А истината беше, че без значение дали за обесването, или за каквото и да е друго, на него просто не му се занимаваше. Извади нова щипка перлен прашец от кутийката и мощното му смъркане проехтя над главите на множеството тъкмо когато инквизиторът начело на екзекуцията пристъпи към ръба на ешафода и тълпата притихна.
— Тези трима… души — инквизиторът посочи с жест към тримата оковани престъпници, държани под мишниците от по един палач с качулка на главата — са членове на нелегалната група, наречена Трошачите, и са осъдени за държавна измяна и предателство срещу короната!
— Предатели! — изкрещя някой в тълпата и моментално се задави от кашлица. Днес не духаше, лош ден по отношение на дима и саждите. Не че по отношение на дима и саждите в последно време имаше кой знае какви добри дни с всичките нови комини, никнещи над Адуа като гъби след дъжд. Хората най-отзад сигурно дори не виждаха ешафода в мътилката, която минаваше за въздух.
— Тримата са намерени за виновни в подпалвачество и рушене на машини, в подстрекателство към бунт и укриване на бегълци от кралското правосъдие! Имате ли да кажете нещо?
Един от осъдените, едър мъж с брада, очевидно имаше.
— Ние сме верни поданици на Негово Величество! — изрева той. Имаше плътен басов глас, потреперващ от вълнение при всяка дума. — Искаме само справедливо заплащане срещу честен труд!
— Аз по-скоро бих предпочел несправедливо заплащане срещу никакъв труд — изръмжа под нос Тъни.
Жълтен, който тъкмо бе надигнал бутилката, прихна и избълва облак от ситни алкохолни капчици, които постепенно се посипаха по перуката на добре облечената дама пред него. Мъжът до нея, господин с великолепни сиви мустаци, сливащи се с бакенбардите му, реши, че те явно не отдаваха нужното уважение на събитието, и се извърна разгневен:
— Вие, господа, сте същински позор!
— Не думай? — Тъни бутна език в една небръсната, посивяла буза. — Чуваш ли бе, Орсо? Ти си същински позор.
— Орсо? — смотолеви мъжът. — Да не би…
— Същият. — Тъни го дари с широка, пълна с пожълтели зъби усмивка и Орсо направи измъчена гримаса и извърна глава. Мразеше, когато Тъни го използва, за да тормози хората. Почти толкова, колкото мразеше и публичните екзекуции. Но някак все не успяваше да сложи край на кое да е от двете.
Възмутеният господин пребледня като прясно изпран чаршаф, нещо, което Орсо не беше виждал през последните няколко дни.
— Ваше Височество, нямах никаква представа. Моля приемете най-искрените ми…
— Няма нужда. — Орсо махна лениво с ръка и развя на показ един окапан с вино копринен маншет, после щипна още малко перлен прашец от кутийката. — Аз съм същински позор. Всеки го знае. — И той потупа дружески мъжа по рамото, осъзна, че е омазал с перления прашец дрехата му, и взе да я тупа безуспешно. В края на краищата ако имаше нещо, в което Орсо го биваше особено много, това беше да е безуспешен. — Моля, не се тревожете, че може да сте накърнил чувствата ми. Аз нямам такива. — Това повтаряше непрекъснато. В действителност понякога му се струваше, че има прекалено много такива. И те го теглеха в една дузина различни посоки едновременно, така че всъщност не помръдваше наникъде.
Щипна още малко прашец за всеки случай и когато сведе насълзени очи към кутийката, установи с тревога, че е почти празна.
— Хилди — промърмори той и махна на момичето. — Празна е.
Тя скочи от каменния зид и се изправи пред него в цял ръст. Главата ѝ стигаше едва до средата на гърдите му.
— Вече? При кого да отида?
— Маджир?
— Дължиш ѝ сто петдесет и една марки. Каза, че повече няма да ти дава на вересия.
— Спизерия тогава?
— Дължиш му триста и шест марки. Същата работа.
— Как се стигна дотам, мамка му?
Хилди хвърли многозначителен поглед на Тъни, Жълтен и курвите:
— Искаш да ти кажа ли?
Орсо се замисли дълбоко за някого другиго, но накрая се отказа. И в това го биваше много, да се отказва.
— Имай милост, Хилди, за никого не е тайна, че съм надежден в това отношение. В най-скоро време ще се сдобия със значително наследство. — А с него Съюзът и всичко в него. Непосилният товар на властта и неизпълнимите очаквания на хората. Лицето му се изкриви в мъчителна гримаса, когато ѝ подхвърли кутийката.
— На мен дължиш девет марки — промърмори тя.