— Къш, къш! — Орсо понечи да махне с ръка, оплете кутрето си в огромните маншети и започна да се бори да го освободи. — Просто ми намери!
Тя въздъхна дълбоко, нахлупи старото войнишко кепе върху русите си къдрици и изчезна в тълпата.
— Очарователно малко създание е твоето… момиче за всичко — изчурулика една от курвите и се увеси на ръката му.
— Правилната дума е камериер — отвърна сърдито Орсо. — И е същинско съкровище.
Междувременно брадатият рецитираше с огромен патос манифеста на Трошачите от ешафода. Шумът на тълпата се усили, но за най-голямо съжаление на инквизитора не беше на всяка цена в резултат на възмущение. Тук-там се извисяваха одобрителни възгласи.
— Край на машините! — изрева брадатият и вените на шията му изскочиха. — Край със заграбването на обществена земя!
Човекът изглеждаше свестен. Значително по-свестен от Орсо, това със сигурност.
— Какво прахосничество на талант — промърмори той под нос.
— Камарата на лордовете не е там да служи само на благородниците! Всеки трябва да има право на глас…
— Достатъчно! — инквизиторът даде знак на един от палачите. Осъденият продължаваше да говори, докато палачът стягаше примката около врата му, но гласът му бе удавен от гнева и възмущението на тълпата.
Истинска загадка. Този човек, роден в пълна нищета, а с такава силна вяра в нещо, че е готов да умре за него. Орсо, от друга страна, заобиколен от всичко, което може да иска човек, но едва намира сили да се вдигне от леглото сутрин. Всъщност следобед.
— Но пък в леглото е топло и уютно — промърмори отново под нос.
— О, да, и още как, Ваше Височество — изгука в ухото му една от курвите. Сладникавият ѝ, отвратителен парфюм бе така силен, че беше истинско чудо как гълъбите не падаха мъртви около нея.
Инквизиторът кимна.
Вместо неколцина здравеняци или животни да дърпат въжето и да вдигнат осъдения във въздуха, някой изобретателен човечец бе измислил система, при която с помощта на един-единствен лост подът на ешафода се отваряше под краката на обесвания. Изобретенията са, за да правят всичко в тоя живот по-леко в края на краищата. Защо убиването на хора да прави изключение?
Когато въжето се изопна, от тълпата се надигна странен шум. Отчасти радостни възгласи, отчасти гневно възмущение. Тук-там стон на погнуса, но предимно въздишки на облекчение. Облекчение, че не си ти на края на въжето.
— Проклятие — промърмори Орсо и пъхна пръст в яката си да я разхлаби. Нямаше никакво удовлетворение от всичко това. Дори и тези хора наистина да бяха врагове на короната, определено не изглеждаха опасни.
Следващият наред да получи кралско правосъдие, се оказа момиче, което сигурно нямаше и шестнайсет. Очите му, облещени насред тъмни кръгове, се стрелкаха трескаво от дупката в пода на ешафода до инквизитора, който тръгна към него.
— Имаш ли да кажеш нещо?
Девойката, изглежда, дори не разбираше какво става. Орсо установи, че му се иска димът и пушилката да бяха по-гъсти, за да не вижда лицето ѝ.
— Моля ви — каза мъжът до нея. Мърлявото му лице беше прорязано от следите на стичащи се сълзи. — Вземете мен, но моля…
— Затворете му устата — кресна инквизиторът. Очевидно и той не беше очарован от ролята си в тази гротеска. Няколко зеленчука полетяха към ешафода, но дали бяха предназначени за осъдените, или за онези изпълняващи присъдата им, така и не стана ясно. На роклята на момичето започна да се разраства тъмно петно.
— Ииу — каза Жълтен. — Тая се напика.
Орсо извърна глава и свъси вежди:
— Това те отвращава?
— Виждал съм те да се напикаваш неведнъж — отбеляза присмехулно Тъни и курвите избухнаха в пореден изблик на престорен смях. Мустаците на мъжа отпред помръднаха, когато той изскърца със зъби.
Орсо на свой ред изскърца със своите, поглеждайки към ешафода. Хилди беше права, той можеше да спре това. Ако не той, кой? Ако не сега, кога?
Имаше проблем с примката на врата на момичето и инквизиторът съскаше гневно на палача, който повдигна качулката си и взе да изучава отблизо възела.
Орсо тъкмо щеше да пристъпи напред. Аха да изкрещи: „Спри!“.
Но както винаги, обстоятелствата бяха сключили заговор срещу него да го спрат да постъпи правилно.
— Ваше Височество — чу в ухото си тих, писклив глас.
Обърна се и съзря над рамото си едрото, плоско и така нежелано лице на Бремър дан Горст.
— Горст, неуморно копеле. — Обидата не предизвика никаква реакция по лицето на Горст. Нищо не бе в състояние да предизвика такава. — Как ме откри?