Имаше хора помежду им, танцуващи двойки, цяла зала от бляскави, въртящи се фигури, но за него те бяха просто огромно размазано петно. Виждаше единствено Савин и Младия лъв. Смееха се. Мислеше, че само той е достатъчно забавен, че да я разсмее. Оказа се, че тя е способна да се смее и с най-скучните хора на света.
Това, че го отхвърли, не беше изненада. Но да тръгне на лов за нов мъж така очевидно — и как избра пък точно онзи, с когото си съперничеше в момента — едва дни след като го заряза? От това го заболя. Пресуши чашата си и грабна нова от един минаващ покрай него поднос. Кого заблуждаваше? В последно време всичко му причиняваше болка. Беше целият една огромна рана. Рана, която нямаше никога да заздравее.
— А това е синът ми! Престолонаследникът, принц Орсо.
Орсо се обърна и видя баща си в компанията на набит възрастен мъж с гола като яйце глава и къса сива брада.
— Това е Баяз — каза кралят малко пресилено церемониално. — Първият магус!
Мъжът имаше едва бегла прилика с величествената статуя на Кралския булевард. Вместо жезъл държеше лъскав бастун с месингова инкрустация с голям кристал за дръжка. Не мистериозност и мъдрост струяха от лицето му, а обикновено самодоволство. Вместо в мистична роба беше облечен в модерен костюм. Просто човек, оставил неприлично голяма сума пари в ателието на отличен шивач.
— Прилича повече на банкер, отколкото на магьосник — изсумтя Орсо.
— Човек трябва да се нагажда според времената. — Той вдигна бастуна и огледа със задоволство искрящия на светлината огромен кристал. — Господарят ми казваше навремето, че властта се корени в познанието, но аз започвам да подозирам, че поне едно от коренчетата ѝ е от злато. Всъщност срещали сме се и преди, Ваше Височество. Въпреки че тогава бяхте на не повече от четири годинки.
— Не е мръднал оттогава! — каза кралят и се заля от престорен смях.
— Боя се, че имам ужасна памет за всичко случило се преди повече от час — каза Орсо. — Пълна мъгла.
— Ще ми се да можех да прекарвам повече време тук — каза Баяз, — но проблемите нямат край. Тъкмо успея да уредя прекратяване на враждебните действия на един от братята ми в Юга, и двама други в Запада решават да… ми създават проблеми.
— Семейство, а? — изръмжа Орсо и вдигна чаша към баща си, който изглеждаше все по-неудобно с всяка следваща дума.
— Посетите в миналото семена покълват и дават плод в настоящето — промърмори Баяз. — Раните от миналото дори още повече. Освен това не мога да обърна гръб на Севера за минута, без да е избухнала нова война. Няма, няма почивка. Надявам се обаче моят бивш чирак да е бил от полза, докато ме нямаше.
— Огромна полза — продължи да се подмилква баща му. — А сега, ако позволите…
— Огромна — повтори Орсо. — Обзелият го гняв избистри донякъде пияната му глава. — Толкова полезен беше в обесването на двеста невинни. На хора, на които обещах амнистия!
— Дръж се прилично, Орсо — промърмори през зъби кралят. Беше вечно угрижен, но Орсо за пръв път го виждаше изплашен. От какво може да се страхува в собствения си дворец върховният крал на Съюза? Но той определено изглеждаше уплашен, беше пребледнял като платно, а на челото му бе избила пот.
— Нека се налудуват младите — каза великодушно Баяз. — Всички сме били млади някога, нали така? Въпреки че в моя случай говорим за преди ужасно много време. Когато му дойде времето, ще разбере как работи светът. Също като теб. — При тези думи Първият магус се усмихна и тръгна нанякъде.
— Какво толкова му се умилкваш на тоя дърт глупак? — изръмжа Орсо.
— Не беше там. — Пръстите на краля се впиха болезнено в ръката му. — Когато дойдоха ядачите. Не видя… на какво е способен той. — Погледът му се зарея в нищото. — Искам да ми обещаеш, че никога няма да му се опълчваш.
Орсо опита да освободи ръката си:
— Какви ги приказваш…
— Обещай ми!
— Може ли за момент, Ваше Величество? — Баяз се обърна през рамо и кралят хукна след магьосника като послушно кутре. Орсо отпи голяма глътка вино и се обърна отново към Савин и Младия лъв, които продължаваха да се смеят.
Искаше да я мрази, но знаеше, че може да я мрази точно толкова, колкото пияница бутилката. Искаше да е ядосан на Лео дан Брок, но той не беше направил нищо нередно… този ужасно, но с право суетен дръвник. Този великолепен мъжкар, това празноглаво копеле. Той просто правеше каквото би правил на негово място и Орсо с тази разлика, че изглеждаше подобаващо на герой.
Единственият в този триъгълник от агонизираща болка, когото можеше да вини, бе самият той. Той беше развалил всичко. С прекалената си изостаналост, с прекалената си настойчивост, твърде муден или твърде прибързан, твърде… нещо си. Знаеше, че мнозинството от хората го презираха, но по незнайно каква причина не и тя — най-умната, най-смелата, най-красивата жена на света. Остави се на заблудата, че тя го обича. Поредният номер. Номер, който скрои на себе си.