— Каквито имена са знаели, издали са ги.
— Не и Къдбер. Той не би проговорил.
— Дори когато железата заиграят по дъщеря му? — Гризе не намери думи да отвърне на последното и ужасът постепенно изтика гнева от лицето ѝ. — Каквито имена са знаели, издали са ги. И не само тези, които са знаели… когато ти свършат истините, започваш да ръсиш лъжи.
Муур поклати огромна глава:
— Не и Рийд.
— О, да, Рийд, Къдбер, дъщеря му, да. Ти, аз, всички го правят. Инквизицията ще дойде да търси всички, които са познавали, при това съвсем скоро. За кого са знаели?
— Само за мен. — Сибалт я погледна спокойно в очите. — Лично се погрижих.
— В такъв случай трябва да напуснеш незабавно Адуа. За твое добро. В името на каузата.
— Коя бе, мамка му, си ти, че да даваш заповеди? — Гризе се надвеси над нея и тикна показалец в лицето ѝ. — Ти си най-новата тук!
— Значи може би мисля най-трезво. — Вик не отмести ръка от катарамата на колана си, под която бе скрит месинговият бокс. Не прецени Гризе като сериозна заплаха въпреки масивното ѝ телосложение. Хората, които викат, рядко стигат до повече. Независимо от това, ако се стигнеше до повече, Вик беше готова да я свали на земята. А когато Вик свалеше някого на земята, обикновено въпросният падаше здраво.
За късмет на Гризе Сибалт постави внимателно ръка на рамото ѝ и я накара да седне.
— Вик е права. Трябва да напусна Адуа. Веднага след удара — каза той. Муур извади парче мърлява хартия и го плъзна по масата пред него.
Беше карта на града. Сибалт постави пръст върху част от Три ферми, недалеч от мястото, където започна строежът на новия канал.
— Леярната на улица „Хълмова“.
— При все че от „Хълмова“ не е останало нищо — избоботи монотонно Муур. — Нали я събориха, за да построят леярната.
— Ще внасят нови машини — каза Сибалт.
Талоу кимна:
— Видях ги на идване. Машини, които ще оставят без работа двеста мъже и жени, както се говори.
— И какво — промърмори Вик, свъсила вежди, — ще ги разрушим ли?
— Ще вдигнем всичко във въздуха — каза Гризе. — С гуркулски огън.
Вик замига на среща ѝ.
— И колко имате?
— Три бурета — отвърна Сибалт. — Как мислиш, ще стигнат ли?
— Ако са поставени на правилните места, може би. Знаете ли как да го използвате?
— Не, не мисля. — Сибалт ѝ се усмихна. — Но ти знаеш. Използвали сте го в мините, нали? В Англанд.
— Така е. — Вик присви очи насреща му. — Откъде го взехте?
— Какво те е грижа откъде? — сопна ѝ се Гризе.
— Грижа ме е дали източникът е надежден. Грижа ме е дали ще проработи. Грижа ме е да не гръмне предварително и да ни пръсне на парчета из цял Три ферми.
— Е, значи може да спреш да се тревожиш, защото идва право от Валбек — натърти Гризе и се нахили самодоволно. — Праща го лично Тъкача…
— Шшшт — изсъска ѝ Сибалт. — По-добре всеки да знае само колкото му е нужно.
Гризе стовари юмрук в шепата си:
— Удар в името на обикновения човек, нали, братя?
— Така-така — закима Муур одобрително. — Ще хвръкне първата искра.
— А искрата ще запали огъня — добави Сибалт.
Вик се надвеси напред:
— Направим ли го, ще пострадат хора. Ще умрат хора.
— Само такива, които си го заслужават — каза Гризе.
— Тръгне ли убиването, рядко спира само до онези, които го заслужават.
— Страх ли те е?
— Ако теб не те е страх, значи си или луда, или глупава. Без значение кое от двете, за такива няма място в подобно начинание. Трябва да планираме всяка подробност.
— Хванах се на работа в леярната — каза Муур. — Мога да направя карта на мястото.
— Хубаво — отвърна Вик. — Повече подготовка, по-малко опасности.
Гризе я изгледа презрително:
— Ти все затова говориш, все за шибаните ти опасности!
— Все някой трябва да го прави. Рискът е нещо, което си готов да поемеш, а не на което се натъкваш изневиделица, защото, видиш ли, не ни се мисли много-много, пък и си имаме по-важна работа от това да се тревожим за рисковете. — Тя огледа едно по едно четирите лица в сумрачната изба. — Всички искате това, нали така?
— Това е, което аз искам, мамка му — отвърна Гризе.
— Това искам и аз — каза Сибалт.
— Ъхъ — изръмжа Муур.
Последно погледна към Талоу. Вероятно бе на не повече от петнайсет и изглеждаше така, все едно беше ял добре най-много три пъти в живота си. Нещо в него ѝ напомни за брат ѝ. С кльощавите китки на ръцете, щръкнали от протритите ръкави, винаги една идея по-къси, отколкото трябва. Винаги придаващ си кораво изражение на лицето, а страхът и неувереността му струят ли, струят от големите му, влажни очи.