Тя извърна настрани към него тези големи, омайни очи:
— При условие че разходката ще свърши в спалня.
Кураж се иска
Студът щипеше ушите на Лео, докато вървяха по тъмната улица, но огънят, който гореше в стомаха му, го сгряваше подобаващо. Юранд изглеждаше толкова нетърпелив, колкото и той самият. В очите му горяха игриви пламъчета. Бузите му руменееха.
— Къде отиваме? — попита той с леко изтънял от вълнение глас, поставил ръка на рамото на Лео.
— Далеч от любопитни очи, предполагам. — Лео го сръчка с лакът в ребрата. — Не искаме да предизвикаме скандал, нали така?
— Честно казано — каза Юранд и се усмихна, — все ми е едно.
Лео не го чу. Беше зърнал табелата с името на улицата. Видя номера на къщата.
— Тук е — каза той и дъхът му излезе на облак пара.
Къщата беше висока, залепена за други две от двете ѝ страни, с леко потъмняла от пушек каменна фасада, еднаква с дузината други къщи на улицата, която пък беше еднаква с дузината други улици, които бяха подминали на път за насам от Агрионт. Незабележителна постройка. Единственото вълнуващо нещо в нея беше процеждащата се през спуснатите щори на прозореца на втория етаж светлина. Лео се почувства точно както преди атаката към моста, докато гледаше нагоре.
— Благодаря, че ме изпрати — каза той. — Добър приятел си. Най-добрият. Ще се видим утре. На парада. — Когато се обърна, ухилен до уши, видя Юранд да го гледа с най-особения поглед, който беше виждал. Изглеждаше шокиран. Смаян. Разочарован.
— При кого отиваш? — промърмори той.
— Дъщерята на архилектора. Савин. — Лео усети трепет в стомаха си, докато изговаряше името ѝ, и понижи глас. — По-добре да не споменаваш на никого за това.
— Няма. — Юранд притвори очи и се засмя горчиво. — Прав си. Разбира се.
— Горе главата. — Лео го сграбчи в груба прегръдка с едната си ръка и вдигна отново поглед нагоре. Към единствения прозорец със светлина в него. — Има достатъчно красавици за всички. — Не се сещаше обаче за друга, която да се доближава дори по класа до Савин дан Глокта.
— Достатъчно красавици — повтори мрачно Юранд. — Надявам се, знаеш в какво се забъркваш.
— Понякога е по-добре човек да не знае. — Лео даде на Юранд бастуна, сръчка го за довиждане в корема и изприпка през улицата, преструвайки се, че не го боли при всяка крачка. Все пак ненапразно го наричаха Младия лъв. Поназнайваше едно-две за куража и помнеше, че тайната е да се откажеш от мисълта, че имаш друг избор, и просто да направиш каквото трябва. Вдигна юмрук, нанесе четири решителни думкания по вратата и наложи на лицето си самоуверената, пленителна усмивка, която си представяше, че са имали легендарните любовници от миналото.
И тя бе изтрита скоропостижно от лицето му в момента, в който вратата се отвори. На прага стоеше чернокожа жена, която виждаше за пръв път.
— О… очаквах…
— Вие трябва да сте Младия лъв — каза тя на общия език на Съюза и сигурно имаше по-малко акцент от него.
— Някои ме наричат така…
Жената отстъпи настрани да го пропусне покрай себе си, но докато минаваше покрай нея, тя изчатка със зъби насреща му с изненадващо наподобяващ лъвски рев и той се стресна и залитна, примижа от болка, когато тежестта му падна на ранения крак, и се засмя престорено. Жената се облегна на вратата и бравата изщрака зад гърба ѝ.
— Лейди Савин е горе.
— Горе. Разбира се. — Установи, че се изчервява, което вероятно не беше присъщо на легендарните любовници от миналото. — Имам предвид не че… искам да кажа… не ме бива много в приказките.
— Безсъмнено Бог ти е дал други дарби. — Тя се обърна на другата страна със загадъчна усмивка на уста.
Изкачването на стълбището му отне цяла вечност. Сърцето му биеше така, че се притесни да не го чуят отвън на улицата. Светлият процеп под черната врата приближаваше все повече, все по-обещаващ. Всъщност не знаеше какво да очаква. Нямаше да се учуди, ако завареше Савин с насочен към него зареден арбалет. Или просната чисто гола върху тигрова кожа на пода. Или и двете, в този ред на мисли.
Спря пред вратата, за да си поеме дъх, но не успя. Вън беше доста студено, вътре прекалено горещо. Замисли се дали да не почука, но реши, че ще изглежда по-добре, ако просто отвори вратата и нахлуе вътре. Така де, ненапразно го наричаха Младия лъв. Дръзките нападения му бяха запазена марка. Хвана топката на вратата, замръзна от притеснение, после връхлетя вътре прекалено настървено.