— Стига да си намеря ботушите, на практика съм готова.
— Чудесно. — Орсо също я гледаше отгоре с едва загатната усмивка на лице. Той докосна леко шията ѝ с върха на пръста си, спусна го надолу, повличайки чаршафа. — Може да вместим един бърз дипломатически разговор преди парада.
— Е… все пак съм изпратена тук, за да подобря отношенията ни със Съюза. — Тя изрита сребърния поднос и той издрънча на пода. Изплю подире му малко яйце, сграбчи предницата на униформата на Орсо и го дръпна върху себе си.
Без да се щадят средства
— Леле, колко хора — провикна се Лео, за да надвика ликуващата тълпа.
— Много са — извика в отговор Орсо.
Тълпата изпълваше всяко ъгълче покрай широката улица, от всеки прозорец и покрив надничаха хора. Улиците бяха каньони от човешки тела, а площадите морета от лица. И тъкмо когато си казваше, че толкова хора няма в целия свят, завиха зад ъгъла и пред тях се откри широк булевард с безброй усмихнати лица, които чезнеха в далечината. Ранените му ребра боляха от ездата, ранената му ръка беше изтръпнала от махане, лицето му тръпнеше от непрекъснатото усмихване.
— Дали не ги взимат отзад и ги местят отпред, за да изглежда, че са навсякъде?
— Като се има предвид, че това тук е организирано от майка ми, няма да се учудя, ако е така.
Самата колона зад гърбовете им наброяваше няколко хиляди. Най-отпред яздеха големците от Камарата на лордовете, лъщяха от златни ширити и ордени. Поглеждайки назад през рамо, Лео получи одобрително кимване от лорд Ишър. Енергично размахан юмрук от Барезин. Хюген му отдаде чест.
След тях следваха по-дребната аристокрация, офицери от армията и бюрократи с кожени яки. Натикани между тях и маршируващите редици войници бяха посланиците, емисарите и чуждестранните големци — впечатляващо разнообразие от цветове на кожата и национални носии.
Жегна го в стомаха, осъзнавайки, че някъде сред тях беше и Риккъ. Вероятно сама, обгърната от черния облак на мрачното си настроение, планираща унищожението му. Побърза да се обърне отново напред, към величественото знаме, което се вееше начело на колоната — бял, изправен на задни крака жребец на фона на златисто слънце. Само видът му беше достатъчен, за да разпали поугасналите патриотични въгленчета в гърдите на Лео. Реликва от по-добри времена, когато Съюзът бе управляван от велики воини, а не броящи дребни монети сакати бюрократи.
— Знамето на Касамир — промърмори той със страхопочитание.
— Същото парче плат — кимна Орсо, — което се е веело начело на завоевателните войски на Касамир.
— Без него въобще нямаше да има Англанд. Ето на това казвам аз истински крал.
— Самата истина — въздъхна принцът. — Кара те да се замислиш колко ниско е паднала монархията в днешно време.
— Не исках да кажа…
— Не се тревожи — отвърна Орсо и се усмихна унило. Като цяло изглеждаше доста посърнал, като се има предвид, че парадът бе отчасти и в негова чест. — Никой няма по-ниско мнение от мен за кралското семейство, а сигурно знаеш колко свирепа е конкуренцията. Кара те да се замислиш и за друго обаче. Дали Касамир, Харод и останалите са били великите мъже, които описва историята. Или са просто вчерашни никакъвци, които благодарение на трупана с векове чужда слава са се превърнали в героите, които познаваме днес. — Той посочи към тълпите отпред. — Искам да кажа, че те са тук заради теб. Ти победи Стаур Здрачния. Мъжете вече си подкастрят брадите като теб и носят мечовете си точно като теб. Доколкото знам, вече има и пиеса за двубоя ти.
— Добра ли е?
— Със сигурност не е толкова вълнуваща като оригинала.
Лео трябваше да признае, че започваше да харесва принца. Беше очаквал да е просто надуто конте. Вярно, не беше мъжкар в истинския смисъл на думата, но при всички положения беше добре сложен, хубав и като капак на всичко — внимателен и великодушен мъж. С две думи, не беше лесно да го намразиш. Нещо повече, Лео беше започнал да разбира, че репутацията на човек и същността му рядко имаха много помежду си. Иронично или не, осъзна, че се бе присъединил към архилектора в желанието му да преувеличи заслугите на Орсо.
— Вие освободихте Валбек, Ваше Височество. Потушихте кърваво въстание.
— Обсадих град и закусих подобаващо. Обсъдих със съветниците си стратегията за преговорите и изядох превъзходен обяд. Приех капитулацията им и вечерях. И на сутринта открих, че повечето от предалите се са вече обесени. Аз съм си виновен, че не мога да ставам рано сутрин.