— Време е за Голямата промяна — заяви уверено той. — Това е, което искам.
Вик се усмихна мрачно:
— Е, ако има нещо, което да съм научила в лагерите, това е, че с приказки нищо не се постига. — Усети, че неволно е стиснала юмруци. — Искаш ли нещо, трябва да се биеш за него.
Остана за момент върху него. Усещаше гърдите му да се опират в нейните при всеки дъх. Целуваше устните му. Хапеше ги игриво. После изпъшка, претърколи се и легна настрани до него на тясното легло. Придърпа одеялото върху голото си рамо. След като свършиха, в стаята отново бе станало студено, оскъдната светлина от лампата караше скрежа в ъглите на малкия прозорец да искри.
Лежаха един до друг, той — забил поглед в тавана, тя — вторачена в него, и мълчаха. Отвън каруците трополяха по улицата, търговците се надвикваха, предлагайки стоките си, а пияният на ъгъла даваше гръмогласен израз на болката или яростта си, като ревеше с пълно гърло срещу нищо или никого конкретно. Или срещу всичко и всеки.
Накрая той се извърна към нея:
— Съжалявам, че не се застъпих за теб пред Гризе…
— Сама мога да се грижа за себе си.
Сибалт изсумтя:
— По-добре от всеки друг безсъмнено. Нямах предвид, че съжалявам, защото имаш нужда от помощта ми. Съжалявам, че не мога да ти я предоставя. По-добре другите да не знаят, че с теб сме… — Плъзна длан по ребрата ѝ, палецът му погали стария белег от изгореното, докато той търсеше подходящата дума. — Заедно.
— Тук сме заедно. — Тя кимна към паянтовата врата в усуканата ѝ рамка. — Навън… Навън всеки е сам за себе си.
Той се загледа в тясната ивица груб чаршаф помежду им така, сякаш бе непреодолима пропаст.
— Съжалявам, че не мога да ти кажа откъде идва гуркулският огън.
— По-добре човек да не знае повече, отколкото му е нужно.
— Ще мине както трябва.
— Вярвам ти — каза тя. — Имам ти доверие. — Вик нямаше доверие никому. Беше го научила в лагерите заедно с това как да лъже. Лъжеше така добре, че можеше да вземе частица истина и както ковачът изковава от едничък къс самородно злато цял лист за позлата, така тя разтягаше истината дотам, че да покрие цяло поле с лъжи. Сибалт нито за миг не се усъмни в нея.
— Съжалявам, че не те срещнах по-рано — каза той. — Нещата щяха да са различни сега.
— Но не ме срещна тогава и нещата са каквито са.
— Мътните го взели, Вик, костелив орех си ти.
— Никой не е толкова корав, колкото изглежда. — Тя плъзна ръка зад тила му, зарови пръсти в тъмната му, прошарена в сиво коса. Стисна я и го погледна настойчиво в очите. — Сигурен ли си, Колем? Сигурен ли си, че искаш това?
— Няма много значение какво искам аз, нито какво искаш ти, нали така? Има по-важни от нас неща, за които да мислим. Ще хвърлим искрата, от която ще пламне огънят. Един ден Голямата промяна ще дойде, Вик. Тогава на хората като теб и мен ще им се чуе гласът.
— Голямата промяна — каза тя и се опита да прозвучи уверено, сякаш наистина вярваше в нея.
— След като приключим с това, аз ще трябва да напусна Адуа.
Тя не отговори. Най-удачното решение, когато не знаеш какво да кажеш.
— Ела с мен.
Знаеше, че трябва да си замълчи и сега, но незнайно защо отвърна:
— И къде ще отидем?
На лицето му грейна огромна усмивка. И само видът ѝ накара и нея да се усмихне. За пръв път от месеци насам. Усещаше устата си така неестествена в това положение.
Леглото изскърца, когато той се надвеси да вземе нещо изпод него, и щом се изправи, Вик видя оръфаната корица на книгата. „Животът на Даб Суийт“ от Мейрин Гланхорм.
— Сериозно, отново? — каза Вик.
— Да, отново. — Той разгърна книгата и тя се отвори почти от само себе си на гравюрата в средата, отпечатана напряко на две страници. Самотен ездач насред необятно поле, зареял поглед в далечината. Сибалт вдигна книгата така, че гледката от гравюрата все едно се простираше пред очите им, и прошепна тайнствено като заклинание: — Далечна страна, Вик.
— Знам — изропта Вик. — Пише го под картинката.
— Трева, докъдето стига погледът. — Вик знаеше, че той го казва почти на шега. Но почти на шега означаваше почти на сериозно. — Страната, в която можеш да стигнеш, докъдето стигат мечтите ти. Място, където да започнеш нов живот. Красива е, не мислиш ли?
— Предполагам. — Вик осъзна, че е посегнала неволно към илюстрацията, сякаш с надеждата, че ще докосне нещо различно от хартия. Дръпна рязко ръката си. — Но това е просто една измислена картина насред пълна с лъжи книга, Колем.