— Значи е твой… учител?
Риккъ сви отново рамене:
— Просто приятел. Но предполагам, ролята ѝ подхожда.
— За такова дружелюбно и непринудено момиче имаш доста страховита свита.
— Не се тревожи. В безопасност си. — Тя се наведе към него. — Докато не ме огорчиш.
— Оо, само не това, та аз огорчавам всички. — Той ѝ се усмихна широко и тя се усмихна на него. Имаше най-прекрасната и непринудена усмивка и той се почувства горд от това, че бе причината за нея. Беше предложил брак на най-манипулативната жена в целия Кръг на света.
А я го виж сега.
Не бяха щадили средства. Площадът на маршалите бе превърнат в арена точно както за Турнира. Трибуните преливаха от народ. Сградите бяха украсени с провесени по фасадите им знамена — слънцето на Съюза и кръстосаните чукове на Англанд. Всички бяха облекли най-добрите си дрехи, но кое минава за добро, зависеше от това от коя страна на площада си. Там, на отсрещния край, имаше коприна и бижута. Тук, долу, имаше кърпени и обръщани по два пъти жакети и панделка, ако си късметлийка.
Но някои неща не струваха пари, затова тълпата не страдаше от липсата на възторг, докато лъскавата процесия се точеше отпред. И от други неща не страдаше тя. Имаше доста завист. Просяците завиждаха на простолюдието, простолюдието — на занаятчиите и търговците, занаятчиите и търговците — на благородниците, благородниците — на кралското семейство. Като цяло всички глави бяха извърнати нагоре към онова, което нямат. Имаше и воински ентусиазъм, свиреп блясък в очите предимно на онези, които не бяха вадили меч в битка, защото на тези, които бяха, им разбираха повече главите. Патриотичният патос беше достатъчен да удави цял остров от нагли нашественици и излъчваше особена гордост от факта, че Съюзът раждаше най-добрите млади копелета в целия свят. Имаше гордост и в погледите на натурализираните граждани на Адуа, Града на белите кули, никой не дишаше по-гъста пушилка от тях, никой не пиеше по-мръсна вода от тях и никой не плащаше повече за по-тесни стаички.
По отношение на изхранването на народа и настаняването му в нещо повече от кучешки колибки имаше строги ограничения в това, което управлението можеше да си позволи да похарчи. Но за триумфален парад Висшият съвет бе успял да намери начин. За човек, гладувал в лагерите, за човек, проправил си път с лъжи към сърцата и постелите на добри хора, за човек, който в името на кауза, в която не вярваше, бе изтръгвал с мъчения самопризнания срещу кауза, в която почти вярваше, всичкото това прахосничество би оставило горчив вкус в устата.
Но Вик имаше достатъчно кораво сърце — и още по-корава глава — за да го понесе някак. Или поне така си казваше.
— Търсих те навсякъде. — Талоу се беше появил до нея. Той нямаше нужда да си проправя път в тълпата. Беше достатъчно слаб, можеше да се промуши през пролуките като вятър под врата. Беше довел някакво момиче със себе си. То се беше нагласило с бяло боне. Дори Вик — човек, който никога не беше слагал боне на главата си — знаеше, че то бе излязло от мода преди поне няколко десетилетия. — Това е сестра ми.
Вик примига учудено:
— Тази, която…
— Имам само една сестра.
Нямаше как да отгатне на каква възраст беше момичето. Недохранените деца понякога изглеждаха по-малки, отколкото бяха, а понякога доста по-възрастни. Но често и двете наведнъж. Тя имаше същите като на брат си големи, изразителни очи, но лицето ѝ беше по-изпито и от неговото и очите ѝ изглеждаха още по-големи от неговите, придаваха ѝ вид на посърнала жаба. Вик видя собственото си сурово отражение във влажните ѝ зеници и не остана доволна от видяното.
— Хайде де — сръчка я с лакът Талоу.
Сестра му преглътна така, сякаш щеше да вади думите от дълбок кладенец.
— Просто исках… да ти благодаря. На добро място живея. Чисто е. Хранят ме. Ям колкото поискам. Не че ям много. Родителите ни… те умряха. Никога преди не сме имали някой да се грижи за нас.
Вик беше корава жена. Всеки, който се бе опитал да я прекара в лагерите, беше научил това. Бяха го научили и онези, които след това тя изпрати в лагерите. Знаеше го всеки, осмелил се да се изпречи на пътя ѝ. Вик беше корава жена. Но това тук? Момичето ѝ благодареше за това, че го направи заложник. Благодареше ѝ за това, че го използва, за да изнуди брат му да предаде приятелите си.
— Какво ти е казал Талоу? — промърмори тя.
— Нищо, наистина нищо! — Малката се изплаши, че ще му навлече неприятности. — Само че върши работа за теб и докато го няма, ти ще се грижиш за мен. — Тя вдигна насълзени очи. — Свърши ли работата?