— Знам — отвърна той и се усмихна натъжено, сякаш осъзнавайки, че макар и забавна игра, мислите за живот в тази далечна земя бяха само това, просто игра. — Предполагам, идва момент в живота на всеки, когато се отказваш от това, за което мечтаеш, и правиш каквото можеш, с това, което имаш.
Тя се претърколи на другата страна и долепи гръб към гърдите му. Лежаха за момента така, замислени под одеялото, докато светът навън се нижеше покрай прозореца им и светлините от пещите от другата страна на улицата блещукаха по обагрените в оранжево прашни стъкла.
— Когато хвърлим искрата — промърмори той в ухото ѝ, — всичко ще се промени.
— Безсъмнено — каза Вик.
Отново тишина.
— Всичко между нас ще се промени.
— Безсъмнено. — Вик оплете пръсти в неговите и притисна дланта му към гърдите си. — Затова нека вземем каквото можем сега. Ако има нещо, което съм научила в лагерите, това е, че човек не трябва да гледа прекалено надалеч в бъдещето.
Защото най-вероятно няма да види нищо хубаво там.
В отговор на сълзите ти
Понякога се събуждаш от кошмар и усещаш как облекчението, че преживеният ужас е бил просто сън, те облива като топла, приятна вълна.
При Риккъ стана точно обратното.
Беше сънувала нещо хубаво. В съня си беше на приятно място, увита в пухена завивка или нещо подобно, с усмивка на лице. Тогава усети студа, прониза я до кости, колкото и да се гушеше в наметалото. После, когато се размърда на безмилостно твърдата земя, дойде болката в разранените ѝ крака. Накрая дойде гладът и стисна на топка стомаха ѝ. Мисълта за това къде беше, я връхлетя с пълна сила и тя изпъшка и се събуди.
Отвори очи с огромна неохота. Видя през клоните студеното, сиво небе. Клоните проскърцваха под напора на вятъра, нещо се поклащаше…
— Мамка му! — изписка Риккъ и изскочи от влажното наметало. На дървото, под което беше заспала, висеше обесен човек. Можеше да докосне краката му, ако протегнеше ръка. Когато си лягаше да спи предишната вечер, беше тъмно като в рог, не виждаше собствените си длани, камо ли труп на дървото. Е, сега на светло нямаше как да не го забележи.
— Труп — изписка отново Риккъ. — Има труп. — Тя посочи с треперещ пръст към клоните на дървото.
Изърн дори не си направи труда да погледне.
— Предпочитам да ме изненада труп, отколкото жив човек. Дръж. — Тя постави нещо в студените длани на Риккъ. Влажен комат хляб и шепа от противните, горчиви боровинки, от които ти посиняват зъбите. — Закуска. Наслади ѝ се, защото това е всичката храна, която луната благоволи да ни даде. — И тя събра шепи, тази на татуираната ѝ в синьо ръка и другата, бяла като снега, и започна да духа внимателно в тях да ги сгрее. Така внимателно, че сякаш дори дъхът ѝ подлежеше на внимателен порцион. — Тате казваше навремето, че можеш да видиш цялата красота на света в поклащащото се под дърво тяло на обесен.
Риккъ отхапа от влажния хляб и задъвка с разранената си отвътре уста. Погледът ѝ се плъзна отново към бавно поклащащото се тяло.
— Не виждам красота в това.
— Честно казано, аз също.
— Не трябва ли да го свалим оттам?
— Съмнявам се, че ще ни благодари.
— Кой е той?
— Честно казано, не е от най-приказливите. Може да е от хората на Стаур Здрачния, обесен от хората на баща ти. Може да е един от хората на баща ти, обесен от тези на Стаур Здрачния. Не че има голямо значение. Мъртвият не се бие на ничия страна.
Един от хората на баща ѝ? Дали не беше някого, когото Риккъ познава? Колко ли от познатите ѝ бяха умрели през последните няколко дни? Усети сълзите да напират.
— Колко още можем да понесем? — Знаеше, че гласът ѝ е изтънял, че трепери, но не можеше да го спре.
— Колко мога аз да понеса? — попита Изърн. — Бях на шест, когато тате ме прати за пръв път да вадя стрели от труповете след битка. Аз мога да понеса колкото има. Ти колко можеш да понесеш, това е друга работа. Когато паднеш и не можеш да помръднеш повече, тогава ще сме открили предела ти. Дотогава обаче… — Тя се загледа в дърветата и зачопли с нокът оцапаните си в синьо зъби. — Дотогава трябва да вървим. Не можем да изкачим хълмовете и да идем при моите хора. Значи трябва да намерим Съюза или хората на баща ти. А те, както знаем, отстъпват към Уайтфлоу като подгонени от вълк козички. Ако искаме да ги настигнем, трябва да сме по-бързи, ама врагът е между нас и тях. Колкото по-напред отиваме, толкова по-опасно ще става. Чакат ни дни поход. Седмици може би.
Седмици преход в тресавища и трънаци, седмици в избягване на срещи с врагове, в ядене на червеи и спане под обесени на дърветата хора. Риккъ увеси рамене.