Спомни си тронната зала на баща си в Уфрит. Издяланите в дървените греди на покрива лица, капещата в жаравата мазнина от месото на огъня. Просещите кучета, как идваха, слагаха глави в скута ѝ и я гледаха умолително с натъжени очи. И песните за славни дела и подвизи в облените в слънчева светлина долини от миналото. Как се навлажняваха очите на баща ѝ при всяко споменаване на Три Дървета, на Буреносния, на Дау Черния дори. Как вдигаше чаша и изръмжаваше името на Кървавия Девет.
Замисли се за именитите воини, насядали от двете страни на огнището. Как се усмихваха на някоя от шегите ѝ. На някоя от песните ѝ. Ах, тази Риккъ, бива я в шегите. Не, не, никой не иска дъщеря му да не е наред с главата, но тя поне е забавна.
Спомни си как се качваше приятно подпийнала в стаята си. Нейната стая, с топло легло в нея, с одеялото на него, направено от майка ѝ. С всичките ѝ красиви вещи, подредени по рафтовете. И хубавите ѝ дрехи, топли и чисти, сгънати в раклата.
Замисли се за стръмните каменни улички на Уфрит, лъснали след дъжда. За лодките на пристана и виковете на търговците на пазара, за сребристия улов на рибарите, който изсипваха от мрежите.
Знаеше, че там не беше щастлива. Толкова често го повтаряше, че в един момент ѝ беше втръснало от собственото ѝ мрънкане. Сега седеше, чоплеше опърпаната, вмирисана кожена яка на наметалото си и мислеше как е възможно да се е обиждала толкова от няколко по-сурови думи и хладни погледи. Сега ѝ се струваше толкова глупаво, така детинско, каква слабачка само. Може би това е порастването. Когато осъзнаеш какъв задник си била някога.
Мъртвите ѝ бяха свидетели как само искаше да е образно там, на топло, на сигурно място, където просто ти се подиграват, никой не те преследва, за да те убие. Но Риккъ видя Уфрит в пламъци. Може и дългото ѝ око да успяваше да надникне в миналото, но едно бе сигурно — то не можеше да я върне обратно в него. И точно както и за обесения на дървото, за света, който познаваше, нямаше връщане назад. А светът, който ѝ бе отреден оттук насетне, бе студен и неприветлив, че и грубиян на всичкото отгоре.
Не можеше повече да удържа сълзите. Беше толкова гладна, премръзнала, пребита от умора и така изплашена, но най-лошото, осъзна, че оттук нататък щеше да става само още по-зле. Стоеше под дървото, отпуснала немощно ръце покрай тялото си, раменете ѝ се тресяха и сълзите потекоха по лицето, покапаха от върха на носа ѝ и докараха солен вкус по потрепващите ѝ устни.
Чу Изърн да приближава. Усети я да поставя нежно ръка на рамото ѝ. Да повдига леко брадичката ѝ с пръст и да говори така тихо и мило, както никога досега:
— Знаеш ли какво казваше тате, когато почвах да плача?
— Не — отвърна с накъсан от ридания глас Риккъ.
Изърн я зашлеви рязко през лицето и шумът на плесницата отекна в ушите ѝ.
Риккъ застина с отворена уста, замига на парцали и вдигна длан към пламналата си буза.
— Какво, мамка му…
— Ето това казваше. — Изърн я разтърси здраво. — И когато това е отговорът на сълзите ти, бързо се научаваш да не хленчиш, ами да се захващаш с каквото има за вършене.
— Оу — смотолеви Риккъ. Цялото ѝ лице беше изтръпнало.
— Да, големи неприятности имаш. Болестта, гърчовете, подиграват ти се и ти викат, че си луда, дрън-дрън. Но си родена с две здрави ръце, два здрави крака и пълна с бели зъбки усмивка на хубавото ти личице. Единственото дете на голям главатар. Без майка, но с една камара празноглави воини, които припкат да ти угодят.
— Не е честно, мамка му…
Риккъ ахна от изненада, когато Изърн я зашлеви отново, още по-здраво отпреди. Соленият вкус на сълзите в устата ѝ се примеси с металическия на кръв.
— Свикнала си да въртиш дъртите празноглавци на малкото си пръстче. Но ако Калдер Черния те спипа, тогава ще видиш какво е теб да те въртят на кутре. И ще те върти там, докато не ти остане и една здрава кост, и тогава няма да има кого да виниш освен себе си. Разглезена си, Риккъ. Мека си като сланина. — Безмилостният показалец на Изърн я сръга болезнено в гърдата. — Но за твой късмет аз съм тук да остържа тая сланина и да извадя изпод нея желязото, което знам, че имаш, и когато го извадя на показ, то ще е наточено като бръснач. — Пръстът продължи да ръга при всяка дума. — За твой късмет, защото тук, навън, мекотата убива, а желязото спасява. — Продължи да мушка с пръст. — И ако сега то е просто игличка, един ден ще изкова от него кинжал…
— Путко мръсна! — изкрещя Риккъ и фрасна с всички сили Изърн с юмрук в лицето. Ударът си го биваше, главата ѝ се лашна назад и от устата ѝ пръсна слюнка. Риккъ открай време знаеше, че е слаба. Мрънкало, не боец. В този момент обаче гърдите ѝ горяха с такава ярост, каквато не бе изпитвала досега. И това бе силно, приятно усещане. За пръв път от дни наред не ѝ беше студено.