Риккъ замахна отново, но Изърн хвана юмрука ѝ в длан и го стисна, сграбчи с другата си ръка косата ѝ и изви болезнено главата ѝ назад. Риккъ изскимтя, когато тя я прикова с гръб към дънера на дървото.
— Ето за това желязо говоря! — Изърн я дари с почервеняла от кръв усмивка. — Може би вече е напът да стане кинжал. Значи сега ще работим за това един ден да се превърне в меч. Меч, пред който мъжете ще треперят и на който луната ще се усмихва. — Тя пусна косата на Риккъ. — А сега, след като се стопли, готова ли си да заприпкаме отново на запад? — Очите ѝ се извърнаха нагоре към полюшващия се труп на обесения. — Или предпочиташ да останеш да танцуваш с този тук?
Риккъ пое дълбоко дъх и издиша голям облак пара. После вдигна умиротворително пред себе си длани. Кокалчетата на едната ѝ ръка бяха болезнено изтръпнали от удара, точно каквото ѝ трябваше в момента — още една болежка.
— Нямам багаж за събиране.
Млади герои
— Копелета — просъска Юранд, докато оглеждаше долината през далекогледа си.
Лео го изтръгна от ръката му и го насочи към билото на хълма. Кръглият отвор на далекогледа не спираше да подскача нагоре-надолу в неспокойните му ръце, едва сдържаше гнева си. Видя северняците, копията им стърчаха като черни игли на фона на бледото небе. Не бяха мръднали цяла сутрин. Трийсетина, стояха си на билото и се наслаждаваха на гледката на срамното отстъпление на войската на Англанд. Лео тикна далекогледа в ръцете на Джин Бързея.
— Копелета.
— Ъхъ, копелета са, спор няма — отвърна Джин с тежкия си северняшки акцент. Свали далекогледа и се почеса замислено по брадата.
Глоуард се отпусна върху рога на седлото си:
— Кой би помислил, че войната е такава скука?
— Войната е девет от десет части чакане — каза Юранд. — Според Столикус — добави той, все едно, цитирайки известния източник на мъдрост, правеше скуката по-поносима.
— Във войната имаш избор от само две неща — намеси се Барнива. — Скука и ужас. От опит знам, че скуката е определено за предпочитане.
На Лео започваше да му писва от „опита“ на Барнива. От приказките му за ужаси, които останалите дори не можели да си представят. Просто защото бе прекарал осем месеца в Стирия. Нищо че през това време почти не беше излизал от добре охранявания щаб на лорд маршал Митерик.
— Е, не всеки е знаменит ветеран като теб. — Сигурно за стотен път тази сутрин Лео разхлаби острието на сабята в ножницата за всеки случай. — Някои от нас всъщност чакат с нетърпение за малко повече вълнение.
— Ритър видя достатъчно вълнение. — Барнива потри замислено белега на лицето си с върха на показалеца. — Просто казвам.
Лео свъси вежди. Искаше му се и той да имаше белег.
— Щом войната е такъв ужас, що не вземеш да се захванеш със земеделие например?
— Опитах. Не ме бива. — И Барнива извърна глава и се загледа замислено в хоризонта, сякаш бе внезапно връхлетян от мрачни спомени.
Юранд срещна погледа на Лео, извъртя с досада очи и Лео трябваше да прехапе устни, за да не избухне в смях. Познаваха се така добре, разбираха се без думи.
— Още ли са горе? — Антоп спря рязко коня си до тях, изправи се на стремената и пое далекогледа от ръката на Джин.
— Там са си — отвърна Лео.
— Копелета. — Антоп отметна с рязко движение на главата кичура тъмна коса, който обикновено провисваше през челото му, но той отново се спусна непокорно на мястото си. От цялата група Антоп бе този, когото момичетата просто не оставяха на мира — нахакан, остроумен, излъскан от глава до пети като добре поддържан жребец за надбягвания. От друга страна, всеки един в групата бе посвоему добре изглеждащ. По време на бой Джин бе по-свиреп и от Кървавия Девет, но когато онази негова лъчезарна усмивка разполовеше бакърената му брада, когато светлосините му очи заискряха, сякаш слънцето изгряваше само за теб. Не можеше да се отрече, че образът на мрачния, измъчван от спомени ветеран се отдаваше на Барнива особено с този белег на челото и побелелия кичур коса точно над него. Глоуард бе самото олицетворение на добродушния мъжага, висок и широкоплещест, с гъста, черна брада, която набождаше не повече от час, след като се избръснеше.
Група красиви, млади герои, това бяха те. Какъв портрет можеше да излезе от тях! Може би трябваше да поръча да го нарисуват, замисли се Лео. Кой познаваше добър художник? Осъзна, че поглежда крадешком настрани.